Сивите очи на Лий се разшириха.
— Нищо не се е случило! Никога не бих й сторил нещо подобно. Кълна се! Никога няма да се възползвам от някой, който е толкова доверчив. Не бих могъл да унищожа вярата й. Тя означава за мен много повече от всяко друго момиче, с което съм излизал. Искам ние двамата да бъдем завинаги заедно.
Помислих си, че „завинаги заедно“ е малко крайно за тяхната възраст, ала в очите му се четеше искрена убеденост, което бе доста трогателно. Но това все още не го извиняваше за стореното. Той прие нашето мъмрене много на сериозно и обеща, че никога повече няма да се повтори.
— Но моля ви… Ще мога ли да я виждам във ваше присъствие? Може ли да продължим да излизаме групово?
Двамата с Еди се спогледахме.
— Ако след всичко това някога изобщо й позволят да напусне кампуса — отвърнах. — Наистина не зная какво ще стане.
След още извинения Лий си тръгна, а Еди се върна в общежитието си. Качвах се горе, когато телефонът ми иззвъня. Погледнах дисплея и с изненада видях изписан номера на родителите ми в Солт Лейк Сити.
— Ало? — казах. За един безумен миг ме прониза надеждата, че се обажда Зоуи.
— Сидни.
Баща ми. Стомахът ми се сви от мрачно предчувствие.
— Трябва да поговорим за случилото се.
Обзе ме паника. Как бе успял да разбере за изчезването на Джил? Явно Кийт бе най-вероятният заподозрян. Ала как бе разбрал Кийт? Дали е бил в дома на Кларънс, когато Еди се е обадил на Ейдриън? Въпреки всичките му недостатъци, не можех да си представя Ейдриън да разкаже на Кийт какво се е случило.
— Да поговорим за какво? — попитах, опитвайки се да спечеля време.
— За поведението ти. Кийт ми се обади снощи и трябва да кажа, че съм много разочарован.
— Снощи? — Значи не ставаше дума за изчезването на Джил. Така че за какво бе всичко това?
— Предполага се, че ти трябва да координираш всичко, така че онова момиче морой да се впише сред местното общество. Не се предполага да се сприятеляваш с тях и да си прекарваш добре! Не можах да повярвам, когато Кийт каза, че си ги завела да играят боулинг.
— Всъщност беше мини голф и Кийт го одобри! Първо го попитах.
— А след това узнах, че всячески си помагала на другите вампири. Твоята отговорност е единствено момичето и то да се погрижиш за оцеляването й, което също чух, че не правиш. Кийт ми каза, че е имало инцидент, когато ти не си се справила добре със затрудненията й да стои на слънце?
— Веднага докладвах за това! — извиках. Трябваше да предположа, че Кийт замисля да го използва против мен. — Кийт… — направих пауза, опитвайки се да измисля най-добрия начин, по който да се справя с това. — Той е разбрал погрешно първоначалния ми доклад. — Кийт бе саботирал доклада ми, но да кажа на баща ми, че любимецът му е излъгал, щеше само да го настрои още повече против мен. Нямаше да ми повярва. — Точно Кийт най-малко има правото да говори! Той винаги се мотае с Кларънс и дори не обяснява защо.
— Навярно за да го успокои и да се погрижи за стабилността му. Доколкото разбрах, възрастният мъж не е съвсем с всичкия си.
— Той е обсебен на тема ловци на вампири — обясних. — Смята, че някакви хора са убили племенницата му.
— Е — поде баща ми, — има някои хора, които знаят за вампирите и които не можем да убедим в противното. Но не са ловци. Кийт изпълнява дълга си, за да осветли Кларънс. Ти обаче си абсолютно заблудена.
— Сравнението не е честно!
— Всъщност обвинявам себе си — рече баща ми. Не зная защо, но се съмнявах в това. — Не биваше да ти позволявам да отиваш на тази мисия. Не беше готова… Не и след това, което преживя. Да си с тези вампири е смущаващо и объркващо за теб. Затова те отзовавам.
— Какво?
— Ако зависеше от мен, щеше да е незабавно. За съжаление, Зоуи няма да е готова още поне две седмици. Алхимиците искат да я подложат на някои тестове, преди да получи татуировката си. След това ще я изпратя на твое място, а ти… ще получиш известна помощ.
— Татко! Това е лудост. Аз се справям съвсем добре тук. Моля те, не изпращай Зоуи…
— Съжалявам, Сидни — прекъсна ме той. — Ти не ми остави избор. Моля те, не се забърквай в неприятности през времето, което ти остава.
Той прекъсна връзката и аз останах в коридора със свито сърце. Две седмици! След две седмици щяха да изпратят Зоуи. А мен… Къде щяха да изпратят мен? Не исках да мисля за това, но знаех. Трябваше да го предотвратя по някакъв начин. Колелата вече се бяха задвижили. Татуировките, сетих се внезапно. Ако успея да довърша тестовете си върху утайката, която откраднах, и открия кой е снабдителят на вампирска кръв, ще заслужа уважението и благодарността на алхимиците. Надявах се да е достатъчно, за да измие позорното петно, което ми бе лепнал Кийт.