— Това е грешно — прошепнах. — Ейдриън, спри го.
Той протегна ръка, като че ли искаше да се опита да ме успокои, сетне изглежда размисли.
— Магията няма да те нарани — повтори. — Искам само да ме чуеш, после ще я разпръсна. Обещавам ти.
Дори и в съня пулсът ми се ускори. Обвих ръце около себе си и се отдръпнах, облягайки се на стената, опитвайки се да се смаля.
— Добре — прошепнах. — Побързай.
— Исках само да кажа… — Той пъхна ръце в джобовете си, отмести смутено поглед настрани, сетне отново ме погледна. Дали в съня очите му бяха по-зелени, отколкото в истинския живот? Или бе просто плод на въображението ми? — Исках да… исках да се извиня.
— За какво? — попитах. Не можех да мисля разумно, скована от ужас.
— За това, което направих. Ти беше права. Изгубих ти времето и ти провалих деня.
Напрегнах ума си, за да изрови спомените от днешния следобед.
— Благодаря ти — отвърнах.
— Не зная защо направих всички онези неща продължи той. — Просто не можах да се сдържа.
Все още бях ужасена, все още се задушавах от магията, която ме обгръщаше. Някак си успях да си припомня част от скорошния си разговор с Еди.
— Ти можеш да се контролираш — заявих му. — Не си жертва.
Ейдриън бе зареял поглед някъде надалеч, потънал в собствените си мисли. Внезапно се сепна и очите му се насочиха към мен.
— Ти си като Роуз.
— Какво?
Той вдигна ръка и внезапно една червена роза с бодли се появи. Ахнах и се опитах да се отдръпна още повече. Той завъртя дръжката, като внимаваше да не убоде пръстите си.
— Тя казваше същото. Че се правя на жертва. Наистина ли съм толкова жалък?
Розата увехна и се сгърчи пред очите ми, превръщайки се в купчина пепел, преди съвсем да изчезне. Направих знак против сатаната през рамо, опитвайки се да си спомня за какво говорехме.
— Жалък не е думата, която бих използвала — заявих.
— А коя дума би използвала?
Умът ми бе изпразнен от всякаква мисъл.
— Не зная. Може би объркан?
Той се усмихна.
— Доста слабо казано.
— Когато се събудя, ще проверя в речника и ще ти кажа. Сега, моля те, би ли сложил край на това?
Усмивката му избледня и върху лицето му се изписа искрено изумление.
— Ти наистина си много уплашена, нали? — Оставих мълчанието да отговори вместо мен. — Добре, тогава само още нещо. Измислих друг начин, по който мога да се измъкна от дома на Кларънс и да спечеля малко пари. Четох за колежите и стипендиите. Ако се запиша някъде и посещавам лекциите, мислиш ли, че ще получавам достатъчно, за да се издържам?
Това бе конкретен въпрос, с който можех да се справя.
— Възможно е. Но мисля, че е прекалено късно. Учебната година навсякъде вече е започнала.
— Открих едно място в интернет: „Карлтън“. Това е колеж в другата част на града, където занятията още не са започнали. Но трябва да действам бързо и… Обаче не зная какво трябва да се направи. Документите. Процедурите. Но това е тъкмо по твоята част, нали?
— Тъжно, но факт — потвърдих. Струваше ми се, че „Карлтън“ ми звучи доста познато, но не можех да се сетя къде го бях чувала.
Той пое дълбоко дъх.
— Ще ми помогнеш ли? Осъзнавам, че отново те карам да ме „дундуркаш“, ала не зная откъде да започна. Обаче обещавам, че ще се включа активно. Кажи ми какво трябва да се направи, и ще го направя.
Дундуркане. Говорил е с Джил или с Еди, или и с двамата. Това е логично, казах си. Искал е да провери дали тя е добре. Можех само да си представя как е била перифразирана цялата ми тирада.
— Ти вече си бил в колеж — изтъкнах, припомняйки си досието му. Бях го прегледала набързо, докато подготвях злополучната му автобиография. — Но си напуснал.
Ейдриън кимна.
— Да.
— Откъде да зная, че и този път няма да направиш същото? Откъде да зная, че отново не ми губиш времето?
— Не знаеш, Сейдж — призна Ейдриън. — И не те обвинявам. Мога единствено да те помоля да ми дадеш още един шанс. Да се опиташ да ми повярваш, когато ти казвам, че съм сериозен. Да ми се довериш.
Помежду ни се възцари продължителна пауза. Леко се бях отпуснала, без дори да го осъзнавам, макар че оставах притисната до стената. Огледах го изпитателно, искаше ми се да умея по-добре да разгадавам хората. Очите му бяха също толкова зелени и в реалния живот, реших. Просто обикновено не съм се вглеждала толкова отблизо в тях.