Седнахме и аз се заех да разбърквам ненужно млякото си, докато обмислях думите й. През цялото време усещах втренчения й в мен поглед.
— Предполагам, че е малко глупаво — продължи Джил, когато не отговорих. — Имам предвид, че нямам опит. И дори не разбирам защо тя ме иска. Може би някакъв рекламен трик за привличане на вниманието. Странни модели или нещо подобно.
Накрая хапнах една лъжица от млякото и я погледнах.
— Ти не си странна, Джил. Имаш идеалната фигура за модел. Такива е много трудно да се открият. Поне сред човешката раса. — Опитах се да не мисля колко е трудно за нас хората да постигнем моройското съвършенство. Опитах се да не мисля как преди няколко години баща ми, докато критикуваше фигурата ми, бе казал: „След като онези чудовища могат да го направят, защо ти да не можеш?“
— Но ти все още смяташ, че идеята е ужасна — промълви тя. Не отговорих. Знаех какво иска Джил, но не смееше да ме попита направо. А аз не можех толкова лесно да се предам. Бях прекалено разстроена заради вчера и не се чувствах склонна на любезни отстъпки и услуги. От друга страна, не можех да й откажа. Не още. Въпреки безотговорното й държание, думите й колко нещастен е животът й здравата ме бяха засегнали. Това беше нещо положително и хубаво и щеше да запълни времето й. Освен това щеше да повдигне самочувствието й, нещо, от което тя толкова много се нуждаеше. Лоръл си умираше от удоволствие да използва необикновените черти на Джил срещу самата нея; щеше да се отрази добре на Джил да види, че другите гледат положително на нея. Тя имаше нужда да осъзнае, че е специална и прекрасна. Не знаех дали да проклинам или благодаря на Лий за тази възможност.
— Не мисля, че можем да решим каквото и да било, преди да говорим с госпожа Уедърс — казах накрая. Погледнах близкия часовник. — Всъщност трябва да побързаме за срещата с нея.
Хапнах още няколко лъжици от млякото, преди да хвърля кофичката. Джил взе поничката със себе си. Когато се върнахме във фоайето на общежитието, имаше доставка за Джил: букет от великолепни червени рози и извинителна бележка от Лий. Джил се разтопи, а лицето й засия от удоволствие от жеста. Дори аз се възхитих на романтичната му постъпка, въпреки че един циничен и язвителен глас в мен нашепваше, че навярно вместо на нея, Лий трябваше да изпрати цветя на Еди и мен. Ние бяхме тези, на които трябваше да се извини. Но цветята бяха мигом забравени, когато седнахме в кабинета на госпожа Уедърс и узнахме каква е присъдата над Джил.
— Говорих с директора. Ти не си отстранена — заяви тя на Джил, — но през следващия месец, когато нямаш часове, нямаш право да напускаш стаята в общежитието си. След часовете ще се явяваш пред мен, за да зная, че си тук. Можеш да ходиш в столовата, за да се храниш, но само в твоето общежитие. Не и в тази в западния кампус. Ще се правят изключения само, когато някоя задача или молба на преподавател те задължи да бъдеш някъде другаде след учебните занятия, като например библиотеката.
Двете кимнахме и за миг изпитах огромно облекчение, че Джил не беше изключена или нещо подобно. После истинският проблем ме цапардоса като шамар през лицето. Бях казала на Джил, че от тази среща ще зависи решението за участието и в модното ревю, но проблемът беше много по-сериозен.
— Ако няма право да излиза от стаята си, няма да може да напуска и училището — казах.
Госпожа Уедърс ми се усмихна накриво.
— Точно така, госпожице Мелроуз. Това обикновено означава да си „наказан да не излизаш“.
— Но тя трябва да излиза, госпожо — възразих. — Два пъти седмично имаме семейни сбирки. — В идеалния случай ги имахме по-често, но аз се надявах, че по-малкото число може да ни осигури свободата. Беше абсолютно необходимо Джил да получава кръв, а два пъти седмично беше минимумът, за да оцелее един вампир.
— Съжалявам. Правилата са си правила, а с нарушаването им твоята сестра изгуби привилегиите си за подобни излизания.
— Сбирките ни са религиозни. — Мразех да използвам религиозната причина, но това беше нещо, на което училището трудно можеше да се противопостави. И, хей, религиозното извинение очевидно бе имало успех с модната дизайнерка. — През тези дни ние с братята ми посещаваме църквата.
По изражението на госпожа Уедърс разбрах, че съм спечелила.
— Ще ни е нужно писмо, подписано от родителите ви — примири се накрая тя.
Страхотно. Беше сработило толкова добре за часовете по физическо.
— Какво ще кажете за брат ни? Той е законният ни настойник тук. — Със сигурност Кийт не можеше да протака в случая, не и когато ставаше дума за кръвните дажби на Джил.