Тя повдигна вежди.
— Защо не?
Смутих се, не знаейки какво да й отвърна. Понякога беше толкова трудно да я разбере човек.
— Защото… нямате причина да го правите.
— Бих го направила като услуга за теб.
Не можах да измисля подходящ отговор и просто се взирах в нея. Тя се усмихна и побутна очилата на носа си.
— Трудно ти е да повярваш, нали? Че някой би ти направил услуга?
— Аз… Ами, това е… — Замлъкнах, все още несигурна какво да кажа. — Вие сте мой преподавател. Вашата работа е да ме обучавате. Това е.
— А твоя работа е да изпълняваш всички отегчителни задачи, които съм ти възложила, и в края на срока да ги документираш. По никакъв начин не си длъжна да ми носиш кафе, да идваш след часовете, да организираш живота ми или напълно да реорганизираш своя, за да изпълниш абсурдните ми молби.
— Аз… Аз нямам нищо против — смотолевих. — А и всичко това трябва да бъде направено.
Тя се засмя.
— Да. И ти настояваш да вършиш задачи, които не влизат в преките ти задължения, нали? Без значение какви неудобства ти причинява това.
Свих рамене.
— Обичам да си върша добре работата, госпожо.
— И наистина вършиш отлична работа. Много повече, отколкото е нужно. И го правиш, без да се оплакваш. Така че, най-малкото, което мога да направя, е да проведа няколко телефонни разговора заради теб. — Отново се засмя. — Това те изумява най-много от всичко, нали? Че има някой, който те оценява.
— О, не — запелтечих. — Искам да кажа, че се е случвало.
Тя свали очилата си и се вторачи по-настойчиво в мен. Беше напълно сериозна и по лицето й нямаше и следа от смях.
— Не, мисля, че не е. Не познавам конкретната ти ситуация, ала съм имала много ученици като теб, чиито родители са ги отпратили. Макар че оценявам загрижеността им за по-добро образование, откривам, че доста често голяма част от учениците, които идват тук, го правят, защото родителите им просто нямат време или желание да участват активно в живота на децата си — или поне да им обръщат някакво внимание.
Навлизахме в едно от онези междуличностни отношения, в които се чувствах неудобно, особено, когато в тях имаше неочакван елемент на истина.
— Много по-сложно е от това, госпожо.
— Сигурна съм, че е така — кимна тя. Доби пламенно изражение, което я накара да изглежда коренно различна от разсеяната учителка, която познавах. — Но ме чуй добре, когато ти казвам това. Ти си изключителна, талантлива и блестяща млада жена. И никога на никого не позволявай да те кара да се чувстваш незначима. Не позволявай никога на никого да те кара да се чувстваш невидима. Не позволявай на никого — дори на учител, който непрекъснато те праща да му носиш кафе — да се разпорежда с теб. — Госпожа Теруилиджър надяна отново очилата си и започна да вдига и пуска листата, които й попаднеха пред очите. Накрая откри химикалката си и възкликна еуфорично: — А сега, кажи ми как се казва брат ти?
— Ейдриън, госпожо.
— Добре. — Измъкна един лист и написа внимателно върху него името: Ейдриън Мелбърн.
— Мелроуз, госпожо.
— Да, разбира се. — Зачеркна сгрешеното име и промърмори: — Радвам се, че първото му име не е Хоубарт4. — Когато свърши, се облегна нехайно назад в стола си. — А като заговорихме, има нещо, което бих искала да направиш.
— Какво е то?
— Искам да направиш една от магиите, описани в онази първа книга.
— Съжалявам. Магия ли казахте?
Госпожа Теруилиджър махна с ръка.
— О, не се тревожи. Не те моля да размахваш магическа пръчка или да правиш жертвоприношения на животни. Но съм ужасно заинтригувана как се съчетават някои от формулите и етапите от магиите. Питам се дали хората трябва да ги следват старателно до най-малката подробност? Някои от тях са твърде сложни.
— Зная — отвърнах сухо. — Преписала съм всички.
— Именно. И така, искам да направиш една. Следвай стъпките. Отбележи колко време отнема всяка поотделно. Виж дали половината от мерките, които са посочени, са възможни. След това ми запиши данните в отделен доклад. Зная, че точно в тази част си експерт.
Не знаех какво да кажа. Госпожа Теруилиджър не ме молеше всъщност да използвам магия, със сигурност не и по начина, който я използваха вампирите. Подобно нещо дори не бе възможно. Магията не беше от човешката компетенция. Беше противоестествена и противоречеше на всички принципи на вселената. Това, което правеха алхимиците, се основаваше на науката и химията. Татуировките съдържаха магия, но в случая подчинявахме вампирската магия на нашите желания, а не се възползвахме от нея. Ако нещо се приближаваше до свръхестественото, то това бе благославянето на нашите отвари. Тя само ме молеше да направя възстановка на процеса на една магия. Не беше нещо истинско. Нямаше да навреди. При все това… Защо се чувствах толкова неловко? Като че ли ме бяха помолили да излъжа или открадна.