— Ейб Мазур? — изсумтя Микълсън подигравателно. Почеса сивеещата си брада. — Да. Сигурен съм, че той е експерт по това, кой е безопасен и кой не.
Сърцето ми подскочи, когато чух името, но се опитах да не се издам. Не реагирай, не реагирай заповядах си. След като си поех дълбоко дъх, попитах много, много предпазливо:
— Ейб Мазур ли е мороят, който ще придружава Джил? Срещала съм го и преди… Но ми се стори, че каза, че Ивашков ще замине с нея. — Ако Ейб Мазур се установеше в Палм Спрингс, това щеше да промени значително ситуацията.
— Не, никога не бихме те изпратили заедно с Ейб Мазур — изсумтя отново Микълсън. — Той просто помага с организацията на плана.
— Какво му е толкова лошото на Ейб Мазур? — попита Кийт. — Не го познавам.
Докато Кийт говореше, се вгледах внимателно в лицето му, търсейки някакъв признак, че лъже. Но не. То изразяваше самата невинност, открито и любопитно. В сините му очи — или по-скоро в окото — се четеше необичайно за него объркване, в пълен контраст с типичната му арогантност. Името Ейб не означаваше нищо за него. Изпуснах дъха, който не осъзнавах, че съм затаила.
— Мошеник — отсече Стантън категорично. — Той знае твърде много за неща, за които не би трябвало. Полезен е, но не му вярвам.
Мошеник? Това беше доста меко казано. Ейб Мазур беше морой, чийто прякор в Русия — змей — беше достатъчно красноречив. Ейб ми бе направил няколко услуги, за които трябваше да му се отплатя, като поех огромен риск. Част от тази отплата бе помощта ми при бягството на Роуз. Е, той го нарече отплата; аз го наричам изнудване. Нямах никакво желание пътищата ни с него отново да се пресекат, най-вече защото се боях от следващото, което ще ми поиска. Най-смущаващото в цялата история бе, че нямаше към кого да се обърна за помощ.
Началниците ми нямаше да реагират добре, ако узнаят, че освен всичките ми соло изпълнения с вампирите, се забърквам и в странични сделки с тях.
— На никой от тях не бива да се вярва — изтъкна баща ми. Направи знака на алхимиците срещу злото, очертавайки кръст върху лявото си рамо с дясната ръка.
— Да, но този Мазур е по-лош от повечето — присъедини се Микълсън. Потисна прозявката си, напомняйки на всички нас, че вече минава полунощ. — Разбрахме ли се за всичко?
Разнесе се одобрително мърморене. Буреносното изражение на Кийт издаваше колко е нещастен, че не е станало неговото, но повече не се опита да попречи на участието ми в мисията.
— Предполагам, че сега вече можем да тръгваме — заяви. Беше ми нужна секунда, да осъзная, че „ние“ означава той и аз.
— Веднага ли? — изумих се.
Той сви рамене.
— Вампирите скоро ще потеглят. Трябва да сме сигурни, че всичко е готово за тях. Ако се редуваме зад волана, утре следобед ще бъдем там.
— Страхотно — отвърнах сковано. Пътешествие с кола в компанията на Кийт. Брр! Ала какво друго можех да кажа? Нямах избор, а дори и да имах, не бях в положение да отхвърля каквото и да е предложение на алхимиците. Тази нощ бях изиграла всичките си карти и да съм с Кийт бе по-добре, отколкото да ме изпратят в поправителен център. Освен това току-що бях водила тежка битка, за да докажа себе си и да предпазя Зоуи.
Баща ми ме изпрати да си събера багажа със същия рязък и отсечен тон, с който по-рано ми бе наредил да се облека подобаващо. Оставих ги да си говорят и се качих забързано и безшумно в стаята си. Знаех, че майка ми спи. Бях експерт в сръчното и бързо опаковане на багаж, благодарение на изненадващите пътувания с баща ми в детството ми. Всъщност винаги имах под ръка чанта с най-необходимите дрехи и тоалетни принадлежности и бях готова да потегля. Проблемът не беше толкова в скоростта, колкото да реша какво количество да взема. Никой не бе определил продължителността на тази задача и имах притеснителното чувство, че всъщност никой не знаеше. Дали ставаше дума за няколко седмици? Или за цяла учебна година? Бях чула, че някои морои искат да се отмени закона, който застрашаваше живота на Джил, но изглежда това бе една от онези законови процедури, която щеше да отнеме известно време. Като капак на всичко дори не знаех какво се носи в една гимназия. Единственото, което знаех със сигурност, беше, че времето ще е горещо. Така че опаковах десет от най-леките си дрехи, като се надявах, че ще имам възможност да ги пера.