— Какво има? — попита преподавателката ми.
Почудих се дали да не изтъкна религиозни съображения, за да й откажа, но после размислих. Днес бяхме използвали прекалено често това извинение, макар че в случая беше наполовина вярно.
— Нищо, госпожо. Просто ми се стори странно.
Тя взе първата книга в кожена подвързия и я отвори по средата.
— Ето. Направи тази — амулет за изпепеляване. Сложно е, но когато свършиш, поне ще разполагаш с един приложен проект. А и ще е лесно да се снабдиш с повечето от съставките.
Взех книгата от нея и набързо прегледах страницата.
— А откъде ще взема коприва?
— Попитай господин Кариес. Той има градина пред класната си стая. Сигурна съм, че ще успееш да купиш останалите. И можеш да ми дадеш касовите бележки. Ще ти възстановя парите, когато те изпратя да ми вземеш още нещо. Сигурно вече си похарчила цяло състояние за кафе.
Почувствах се малко по-добре, като видях колко обикновени са съставките. Коприва. Ахат. Парче коприна. Дори не беше нищо запалително. Всичко това бяха глупости. Кимнах и й казах, че утре ще започна.
Междувременно напечатах официално писмо до „Амбъруд“ от името на Кийт. Описах религиозните ни вярвания, изискващи да посещаваме църквата два пъти седмично и че Джил трябва да бъде освободена от наказанието си през това време. В писмото се уверяваше управата на училището, че Джил ще уведомява госпожа Уедърс преди и след семейните сбирки. Когато свърших, останах доволна от работата си и имах чувството, че в писмото Кийт звучеше доста по-красноречиво и убедително, отколкото в действителност.
Обадих му се след края на часовете и му разказах накратко за случилото се с Джил. Естествено, той обвини мен.
— Предполагаше се, че ти ще я наглеждаш, Сидни! — възкликна.
— Предполага се също, че тук съм под прикритието на обикновена ученичка и не мога да бъда с нея през всяка секунда от деня. — Нямаше нужда да споменавам, че всъщност бях с Ейдриън, когато Джил е избягала, не че Кийт можеше да ми стори нещо повече. Вече ми бе причинил достатъчно беди.
— И в резултат аз трябва да страдам от последствията — простена Кийт с безкрайно отегчен тон. — Аз съм този, който ще понесе последствията от твоята некомпетентност.
— Ще понесеш последствията? Не е нужно да правиш нищо, освен да подпишеш писмото, което съм написала от твое име. Сега вкъщи ли си? Ако не, кога ще бъдеш? Ще ти го донеса.
Предположих, че ще посрещне със задоволство предложението ми, имайки предвид колко бе раздразнен от случилото се. Затова се изненадах, когато рече:
— Не, не е нужно да го правиш. Аз ще дойда при теб.
— Не е проблем. Мога да съм в апартамента ти след не повече от десет минути. — Не желаех да му давам допълнително основание да ми изнесе поредната лекция за това какви неудобства му създавам или да се оплаче на алхимиците.
— Не — заяви Кийт с изненадваща настойчивост. — Аз ще дойда при теб. Тръгвам веднага. Да се срещнем в канцеларията на училището?
— Добре — отвърнах, абсолютно озадачена от промяната в поведението му. Да не би да искаше да ме провери или нещо подобно? Наложителна инспекция? — До скоро.
Вече бях в централния кампус, така че за нула време се озовах пред главната канцелария. Седнах отвън върху украсената каменна пейка с изглед към паркинга за посетители и зачаках. Както обикновено, навън беше доста горещо, но на сянка беше почти приятно. Пейката бе разположена сред малка поляна, пълна с цветя и надпис: „Градина в памет на Кели Хейс“. Приличаше ми на нова.
— Здрасти, Сидни!
Кристин и Джулия излизаха от сградата и ми махнаха. Дойдоха, настаниха се до мен и ме попитаха какво правя.
— Чакам брат си.
— Готин ли е? — попита Кристин с надежда.
— Не — отвърнах. — Изобщо не е.
— Ами, готин е — възрази Джулия. — Видях го в общежитието миналия уикенд. Когато всички отидохте на обяд.