Беше ми нужна секунда, за да осъзная, че тя имаше предвид Ейдриън.
— О, това е другият ми брат. Те не си приличат особено.
— Вярно ли е, че сестра ти доста е загазила? — поинтересува се Джулия.
Свих рамене.
— Само малка неприятност. Не може да напуска кампуса, освен по семейни дела. Можеше да е и по-лошо. Макар че… това ще и струва работата й като модел, така че тя е доста тъжна.
— Работа като модел за кого? — попита Кристин.
Напънах си мозъка.
— Лия Дистефано. След две седмици има някакво ревю и тя искаше Джил да дефилира. Но сега няма да може, защото трябва да стои тук.
Очите им щяха да изхвръкнат от изумление.
— Дрехите на Лия са върхът! — възкликна Джулия. — Джил трябва да го направи. Може да й дадат безплатно някои от моделите.
— Казах ти. Не може.
Кристин наклони замислено глава.
— Ами ако е свързано с училището? Нещо като професионална подготовка? — Обърна се към Джулия. — Съществува ли още онзи кръжок по шев?
— Мисля, че да — отвърна Джулия и кимна енергично. — Това е добра идея. Джил занимава ли се с някаква извънкласна дейност? — Освен да са активни спортисти, в „Амбъруд“ се изискваше всестранно развитите му възпитаници да имат различни хобита и да участват в различни извънкласни занимания. — Може да се присъедини към кръжока по шев… и се обзалагам, че работата й с Лия може да се уреди като някакъв вид специален проект.
Предишният ден, докато се опитваше да завърже някаква измъкнала се нишка на блузата си, Джил едва не я разплете цялата.
— Не мисля, че Джил е много добра по шев и кройка.
— Няма значение — махна с ръка Кристин. — Повечето от тези, които са там, изобщо не могат да шият. Но всяка година кръжокът работи съвместно с местните дизайнери. Сигурна съм, че госпожица Ямани ще признае участието в дефилето като един вид практическо занятие. Тя обожава тоалетите на Лия Дистефано.
— И ще трябва да й разрешат да участва — допълни триумфално Джулия с грейнало лице. — Защото ще е свързано с училището.
— Интересно — промърморих, чудейки се дали има някаква възможност да се получи. — Ще кажа на Джил. — Познат син автомобил спря на алеята за коли и аз се изправих. — Ето го и него.
Кийт паркира, излезе от колата и се огледа за мен. Кристин нададе тих вик на одобрение.
— Не е зле.
— Повярвай ми — подхвърлих, докато вървях към колата, — не би искала да имаш нищо общо с него.
Кийт удостои момичетата с това, което се предполагаше, че трябва да е чаровна усмивка и дори им намигна. В мига, в който те си тръгнаха, усмивката му угасна. От него се излъчваше нетърпение и беше истинско чудо, че не потропваше с крак.
— Да свършваме по-бързо — подкани ме.
— Ако бързаш толкова много, можеше да ми кажеш да дойда, когато разполагаш с повече време. — Извадих папката с писмото и му я подадох заедно с химикалка. Кийт се подписа, без дори да погледне писмото, и ми го връчи обратно.
— Още нещо? — попита.
— Не.
— Не оплесквай пак нещата — подметна ми многозначително. — Нямам време да прикривам издънките ти.
— Има ли значение? — предизвиках го. — Ти вече направи, каквото можа, за да се отървеш от мен.
Той ми се усмихна студено.
— Не биваше да се изпречваш на пътя ми. Нито сега, нито тогава. — Смигна ми, обърна се и закрачи към колата си. Зяпнах го смаяно, неспособна да повярвам на безочието му. За пръв път директно споменаваше случилото се преди години.
— Е, тъкмо в това е цялата работа! — извиках след отдалечаващата му се фигура. — Тогава не ти се изпречих на пътя. Отърва се лесно. Но няма да се повтори. Мислиш, че се притеснявам от теб? Ти си този, който трябва да се страхува от мен.
Кийт спря и бавно се обърна. Лицето му изразяваше пълно изумление. Напълно го разбирах. Аз самата бях изненадана от себе си. Не си спомнях някога да съм се противопоставяла така открито на някого, заемащ по-висок ранг в йерархията и със сигурност не и на такъв, притежаващ толкова голяма власт, че да повлияе върху положението ми.
— Внимавай — каза той накрая. — Мога много да вгорча живота ти.
Удостоих го с ледена усмивка.
— Вече си го направил и тъкмо заради това този път предимството е на моя страна. Ти направи каквото можа… но още не си видял какво мога аз да направя.
Беше голям блъф от моя страна, особено след като бях съвсем сигурна, че той е способен да ми причини и по-голямо зло. Най-малкото можеше още утре да докара Зоуи тук. Докато мигна и по негова заповед можеше да се озова в някой поправителен център.