— Защо смяташ, че нещо не е наред?
Тя се усмихна.
— Имаш онова изражение. Става дума за онази тънка бръчица, която се получава на челото между очите ти, когато се опитваш да разбереш нещо.
Поклатих глава.
— Няма нищо.
— Знаеш ли — поде съквартирантката ми, — може би всички тези отговорности няма да ти тежат толкова, ако ги споделяш и позволяваш на други хора да ти помагат.
— Не е точно това. Просто се опитвам да разгадая нещо.
— Разкажи ми — помоли се Джил. — Можеш да ми се довериш.
Не беше въпрос на доверие. Нямаше смисъл ненужно да тревожа Джил. Госпожа Уедърс се страхуваше, че ще ме изплаши, но ако някой убиваше момичета морои, аз не бях застрашена. Погледнах към Джил и нетрепващите й очи и реших, че щом тя може да живее с мисълта, че от собствената й раса искаха да я убият, би могла да се справи и с това. Предадох й накратко какво бях научила.
— Ти не знаеш дали тази Кели е била морой — рече тя, когато свърших.
— Не. Тъкмо това е решаващото късче от мозайката. — Седях с кръстосани крака върху леглото с лаптопа върху тях. — Ще проверя в нашата база данни и местните вестници, за да видя дали мога да открия нейна снимка. От госпожа Уедърс научих само, че Кели е била страхотна спортистка.
— Което може да означава, че не е била морой — отбеляза Джил. — Искам да кажа, виж само колко ужасно се представям аз на това слънце. И какво, ако се окаже, че не е била? Ти имаш доста хипотези, базирани на предположението, че е морой. А ако е била човек? Какво тогава? Може ли да подминем този факт? Извършителят пак би могъл да е един и същ… но това би означавало, че е убил две момичета морой и едно от човешката раса, нали така?
Джил имаше право.
— Не зная — отвърнах.
Търсенето ми не продължи дълго. Алхимиците нямаха сведение за убийството, но пък и нямаше да имат, ако Кели е била човек. В много вестници имаше публикации за нея, ала не успях да открия никакви снимки.
— Ами годишниците на гимназията? — попита Джил. — Някой трябва да ги съхранява.
— Блестящо хрумване — похвалих я аз.
— Видя ли? Казах ти, че мога да съм полезна.
Усмихнах й се и тогава си спомних нещо.
— О, може би имам добри новини за теб. — Предадох й накратко плана на Кристин и Джулия как Джил да се запише в кръжока по шев.
Джил засия, но остана предпазлива в надеждите си.
— Смяташ ли, че наистина би могло да се получи?
— Има само един начин да разберем.
— Никога в живота си не съм се докосвала до шевна машина — призна тя.
— Предполагам, че това е твоят шанс да се научиш — изтъкнах. — А може би останалите момичета ще са щастливи да те имат като учебен манекен.
Джил се подсмихна самодоволно.
— Откъде знаеш, че само момичета са се записали в този кръжок?
— Не зная — признах. — Предполагам, че просто се придържам към общоприетия стереотип за половете.
Мобилният ми телефон иззвъня и върху дисплея се изписа номерът на госпожа Теруилиджър. Обадих се, подготвяйки се за поредната поръчка за кафе.
— Госпожице Мелбърн? — попита тя. — Ако двамата с брат ти успеете да отидете до час в „Карлтън“, ще можете да говорите със служител в регистратурата, преди да затворят. Ще успеете ли?
Погледнах часовника, надявайки се, че Ейдриън не е зает с нещо много важно в момента.
— Хм, да, разбира се, госпожо. Благодаря ви. Много ви благодаря.
— Мъжът, с когото трябва да говорите, се казва Уес Рийган. — Тя направи пауза. — И би ли ми донесла едно капучино на връщане?
Уверих я, че ще го направя и се обадих на Ейдриън, за да го инструктирам да е готов и да ме чака. Преоблякох се набързо, заменяйки униформата си с блуза и спортна пола. Като се погледнах в огледалото, осъзнах, че той е прав. Наистина нямаше голяма разлика между униформата ми в „Амбъруд“ и обичайния ми гардероб.
— Иска ми се и аз да можех да дойда — промълви Джил с копнеж. — Толкова ми се ще пак да видя Ейдриън.
— В известен смисъл не го ли виждаш всеки ден?
— Така е — кимна тя. — Въпреки че все още не мога да прониквам в съзнанието му винаги, когато пожелая. Случва се произволно. А и не е същото. Той не може да ми отговаря през връзката.
Едва не отвърнах, че това звучи много по-привлекателно, отколкото да си лично в компанията му, но предположих, че едва ли ще прозвучи особено утешително.