— Е, това е добре — рекох предпазливо. Не разбирах как всичко това бе довело до вандализма и претърсването на стаята ни.
— Като се връщах от срещата с нея, подминах Лоръл в коридора. Реших да се възползвам от възможността… Върнах се, приближих я и й казах, че зная, че имаме различия, но ще съм и благодарна, ако ми помогне. После й обясних, че ми трябват годишниците и попитах дали мога да ги заема само за една вечер, като обещах веднага след това да й ги върна.
Нямаше какво да възразя. Със сигурност беше много благородно и смело от страна на Джил да го направи, особено след като я окуражих да бъде по-великодушна от Лоръл. За съжаление, не смятах, че Лоръл е способна да отвърне със същото и да се държи като зрял човек. Оказах се права.
— Тя ми каза… Ами, с много цветущи изрази, че никога няма да получа тези годишници. — Джил се намръщи. — Каза ми още няколко други неща. Тогава аз, хм, я нарекох бясна кучка. Вероятно не биваше да го правя, но, ами, тя си го заслужи! Както и да е, тя отишла при госпожа Уедърс с шише с… Не зная. Мисля, че е било някакъв ликьор от малини. Заявила, че съм й го продала и в стаята си съм имала още. Госпожа Уедърс не може да ме накаже, без да има солидно доказателство, но след обвиненията, че съм била махмурлия, които госпожа Чан ми отправи през първия ден, госпожа Уедърс решила, че това е достатъчно, за да претърси стаята.
Поклатих невярващо глава, докато в гърдите ми се надигаше гняв.
— За такова елитно и уважавано учебно заведение, в това училище много бързо се хващат на всякакви обвинения, които се отправят! Искам да кажа, че те вярват на всичко, което някой каже за теб. А откъде се появи боята отвън?
В очите й заблестяха сълзи на безсилие.
— О, пак от Лоръл, разбира се. Или от някоя от приятелките й. Станало е, докато Лоръл е говорила с госпожа Уедърс, така че, тя, разбира се, има алиби. Не мислиш, че… Някой подозира нещо за мен, нали? Ти каза, че това било само злостна шега… и хората дори не вярват в съществуването на вампири… Нали?
— Точно така — потвърдих машинално.
Но започвах да се питам, още след онзи телефонен разговор с баща ми, когато той спомена, че имало хора, които подозирали и нямало как да бъдат накарани да замълчат, се зачудих дали не съм отхвърлила прекалено прибързано злобните подмятания на Лоръл. Дали просто и бе хрумнала някаква жестока шега, с която да се забавлява? Или тя беше една от онези представителки на човешката раса, които подозираха за съществуването на вампирите и бяха в състояние да вдигнат голям шум заради това? Съмнявах се, че съучениците й ще повярват, ала не можехме да рискуваме да привлечем вниманието на някой, който би го сторил.
Възможно ли е тя действително да мисли, че Джил е вампир?
Отчаяното изражение на Джил се замени с гневно.
— Може би аз трябва да направя нещо за Лоръл. Има и други начини да й го върна, освен замръзналата вода.
— Не — побързах да я възпра. — Не падай толкова ниско. Отмъщението е дребнав акт, а ти стоиш много по-високо. — Освен това, помислих си, още малко свръхестествени изпълнения и Лоръл може да осъзнае, че в шегите й има много по-голяма доза истина, отколкото някога е подозирала.
Джил ми се усмихна тъжно.
— Не спираш да го повтаряш. Но не мислиш ли, че нещо трябва да се направи с Лоръл?
О, да. Определено го мислех. Тя бе стигнала твърде далеч и щеше да бъде грешка да я оставим да й се размине просто така. Джил беше права — имаше и други начини да си го върнеш на някого. И бях права, че отмъщението е проява на дребнавост и Джил не бива да се принизява до това ниво. Тъкмо заради това аз щях да го направя.
— Аз ще се погрижа — казах й. — Аз… ще кажа на алхимиците да изпратят оплакване от родителите ни.
Джил не изглеждаше особено убедена.
— Смяташ ли, че това ще оправи нещата?
— Определено. — Защото това оплакване щеше да бъде подплатено с допълнителен заряд. Един поглед към часовника ме увери, че вече беше прекалено късно, за да се връщам в лабораторията. Нямаше проблем. Нагласих алармата за по-ранен час с намерението сутринта да стана и да отскоча до лабораторията, преди започването на часовете.
Очакваше ме още един експеримент, а Лоръл щеше да бъде моето опитно зайче.
Глава 21
Да се смеси това, от което се нуждаех, беше лесно. Но ми отне два дни, за да я прибавя там, където трябваше. Първо се налагаше да разбера какъв шампоан използва Лоръл в душовете на съблекалнята. Разбира се, от училището осигуряваха шампоани и балсами, само че тя за нищо на света не би поверила скъпоценната си коса на толкова примитивна козметика. След като научих коя марка използва, ги открих в най-близкия магазин за козметика, купих същия шампоан и балсам, след което изпразних съдържанието им в умивалника. После напълних двете опаковки с приготвената от мен смес.