Следващата стъпка беше да ги сменя с тези на Лоръл. Тази задача възложих на Кристин. Шкафчето й в съблекалнята беше съседното до това на Лоръл, а Кристин изгаряше от желание да ми помогне. Отчасти се дължеше на това, че и тя като мен не я харесваше. Но имаше и друга причина — след като я спасих от опасната реакция на татуировката, Кристин не скри, че се чувства задължена към мен и е готова да ми пази гърба, когато ми се налагаше. Не ми допадаше, че тя ми е задължена, но помощта й идваше тъкмо навреме. Тя издебна момента, когато Лоръл бе с гръб към шкафчето си и крадешком подмени опаковките. Сега трябваше просто да изчакаме Лоръл да използва шампоана си, за да се уверим в резултата от моята намеса.
Междувременно другият ми лабораторен експеримент не завърши с реакцията, която очаквах. Госпожа Теруилиджър прие доклада ми, но не и амулета.
— Няма да го използвам — промърмори тя, като вдигна очи от листата, които й подадох.
— Ами… Със сигурност и аз няма да го използвам, госпожо.
Тя остави листата.
— Вярно ли е всичко това? Изпълни ли прецизно всяка стъпка? Със сигурност няма как да разбера, ако, хм, си претупала някои подробности.
— Не съм — поклатих глава. — Следвах внимателно всяка стъпка.
— Добре тогава. В такъв случай сега разполагаш с амулет за огън.
— Но, госпожо… — опитах се да протестирам.
Тя се усмихна.
— Помниш ли какво се казва в указанията? Хвърли го и изречи последното заклинание. Знаеш ли го?
— В огъня, в огъня — изговорих забързано. След като бях преписала магията първо за нейните бележки, а след това я бях изпълнила, нямаше как да не я науча наизуст. Според книгата, която бе английски превод на латински текст — езикът нямаше голямо значение, след като думите бяха достатъчно ясни.
— Добре, значи всичко е наред. Опитай през някой от следващите дни и виж какво ще се получи. Само внимавай да не подпалиш някоя училищна сграда, защото това упражнение не е безопасно.
Повдигнах амулета за връвта.
— Но това не е истинско. Това са глупости. Само купчина боклуци, събрани в една торбичка.
Тя сви рамене.
— Кои сме ние, че да се съмняваме в древната мъдрост и познание?
Зяпнах я, като се опитвах да разбера дали се шегува. Още от първия ден на познанството ни знаех, че е ексцентрична, но тя винаги правеше впечатление на сериозен учен.
— Не може да вярвате в това. Подобни магии… не са истински. — И добавих, без много да му мисля: — Дори и да бяха, госпожо, не е работа на хората да се забъркват с такива тайнствени сили.
За няколко мига госпожа Теруилиджър остана мълчалива.
— Наистина ли вярваш в това?
Докоснах кръстчето на шията ми.
— Така съм възпитана.
— Разбирам. Е, тогава можеш да правиш с амулета каквото пожелаеш. Хвърли го, подари го, експериментирай с него. Всъщност за моята книга най-важен е докладът ти. Благодаря ти, че приключи всичко навреме — както винаги, свърши повече работа, отколкото се изискваше.
Докато излизах, прибрах амулета в чантата си. Не знаех какво да правя с него. Беше безполезен… но все пак ми бе отнел доста време. Бях разочарована, че няма да послужи повече за нейните изследвания. Всичките ми усилия отидоха на вятъра.
Обаче на следващия ден последният от проектите ми имаше напредък. Грег Слейд и някои от приятелите му нахлуха в последната минута преди биенето на звънеца в залата за лабораторното упражнение по химия. Учителката ги изгледа строго, но те въобще не й обърнаха внимание. Слейд се перчеше с татуировката си с орела, като се постара да не остане някой, който да не я забележи. Сребърната окраска отново блестеше ярко. Един от приятелите му, седнал до него, също се фукаше със своята сребърна татуировка, изобразяваща два кръстосани кинжала — просташка на вид почти колкото орела на Слейд. Това бе същият негов приятел, който по-рано тази седмица се тревожеше, че няма да може да се сдобие с татуировка. Очевидно нещата с доставчика се бяха уредили. Интересно. Причината да забавя докладите си до алхимиците беше намерението ми да разбера дали „Невърмор“ ще попълни липсата на това, което им бях откраднала.