— Удивително е — заяви приятелят на Слейд. — Яко усещане.
— Зная. — Слейд го удари приятелски с юмрука си. — Точно навреме за утре.
Трей ги гледаше с мрачно изражение.
— Какво ще става утре? — попитах го шепнешком.
Той продължи да ги съзерцава замислено още за кратко, преди отново да се обърне към мен.
— Ти да не живееш в гората? Утре е първият мач, на който ще сме домакини.
— Разбира се — спомних си. Гимназиалното ми образование нямаше да е пълно, ако не съм запозната с типичната за всеки американски младеж пристрастеност — американския футбол.
— Сякаш за мен има значение — промърмори той.
— Но нали вече ти свалиха превръзките — изтъкнах му.
— Да, но треньорът предпочита да не ме натоварва. Освен това сега съм нещо като бреме за отбора. — Той кимна към Слейд и приятеля му. — Как още нямат неприятности заради тези татуировки? Въобще не си правят труда да ги крият. В това училище вече няма никаква дисциплина. Тук фактически цари пълна анархия.
— Фактически — повторих и се усмихнах.
— Знаеш ли, всъщност брат ти също трябваше да е в отбора. Виждал съм го в час по физическо. Ако пожелае, може да е спортната звезда на гимназията.
— Той не обича да привлича вниманието върху себе си — обясних му. — Но вероятно ще отиде да гледа мача.
— А ти ще отидеш ли?
— Вероятно не.
Трей повдигна вежди.
— Страстна среща с някое гадже?
— Не! Аз просто…. Ами, не си падам по гледането на мачове. И ми се струва, че трябва да остана с Джил.
— Няма ли да дойдеш, за да ме окуражаваш?
— Нямаш нужда от моето окуражаване.
В отговор Трей само ме изгледа разочаровано.
— Може би така е по-добре — изрече примирено, — след като и без това нямаше да можеш да ме видиш в пълния ми блясък на игрището.
— Срамота наистина — съгласих се.
— О, престани най-после с този сарказъм — въздъхна Трей. — Баща ми ще е много разстроен. Семейни очаквания.
Е, това поне бе нещо, което можех да разбера.
— И той ли е футболист?
— Не, не става дума толкова за футбола, колкото за поддържане на върхова физическа форма. Да превъзхождаш останалите. Винаги да си готов за действие. Докато бях най-добрият в отбора, преди да започне тази лудост с татуировките, той се гордееше с мен.
— Добър си и без помощта на татуировките. Той и сега би трябвало да се гордее с теб — уверих го.
— Не познаваш баща ми.
— Не, но мисля, че познавам някой като него. — Усмихнах се. — Знаеш ли, може би в края на краищата трябва да посетя някой футболен мач.
Трей само ми се усмихна вместо отговор, след което часът започна.
Денят премина спокойно, но Джил дотича при мен веднага щом влязох в съблекалнята преди часа по физическо.
— Чух се с Лия! Тя попита дали ще мога да отида довечера. Имала редовните проби с другите си модели, но смятала, че може да организира за мен специална сесия, защото нямам никакъв опит. Разбира се, работата се свежда дотам, че… Разбираш ли, имам нужда от транспорт. Мислиш ли, че… Искам да кажа, ще може ли…
— Естествено — прекъснах я. — Нали затова съм тук.
— Благодаря ти, Сидни! — За мое искрено удивление, тя ме прегърна разгорещено. — Зная, че не си длъжна да ми помагаш след всичко, което направих, но…
— Всичко е наред, всичко е наред — смотолевих, като я потупах несръчно по рамото. Поех си дълбоко дъх. Мисли си, че просто Джил те прегръща. А не, че те прегръща вампир. — Радвам се да помогна.
— На вас май ви харесва да се гушкате, а? — подхвърли подигравателно Лоръл, като се приближи заедно с антуража си. — Винаги съм знаела, че има нещо странно около вашата фамилия.
Двете с Джил се отдръпнахме, а тя се изчерви, с което само си спечели още повече насмешки.
— Господи, как ги мразя — рече, когато онези се отдалечиха. — Наистина искам да им го върна.
— Търпение — промърморих. — Един ден ще си получат заслуженото. — Погледът ми се спря върху шкафчето на Лоръл и си казах, че този „един ден“ може да настъпи по-рано от очакваното.
Джил удивено поклати глава.
— Не разбирам как можеш да си толкова опрощаваща, Сидни. Сякаш нищо не те засяга.