— Сидни?
Тъкмо прибирах лаптопа в чантата му, когато Зоуи се появи на прага. Беше сплела наново плитките си, така че изглеждаше по-спретната и аз се запитах дали това не бе поредното усилие да впечатли баща ни.
— Здравей — усмихнах й се. Тя се вмъкна в стаята и затвори вратата след себе си. Радвах се, че е дошла да се сбогуваме. Сестра ми щеше да ми липсва и исках тя да знае, че…
— Защо ми причини това? — попита тя ядосано, преди да успея да изрека и дума. — Знаеш ли колко унизена се чувствам?
Бях толкова слисана, че за миг останах безмълвна.
— Аз… За какво говориш? Опитах се да…
— Ти ме изкара напълно некомпетентна! — избухна сестра ми. Изумих се, когато видях сълзите, блеснали в очите й. — Не спираше да повтаряш как нямам никакъв опит и не бих могла да се справя с това, което двамата с татко правите! Изглеждах като пълен идиот пред всички онези алхимици! И пред Кийт.
— Кийт Дарнъл е последният, който трябва да те притеснява — побързах да я уверя, опитвайки се да се овладея. Виждайки буреносното изражение на лицето й, въздъхнах, докато си припомнях подробности от разговора в кабинета. Не се бях опитвала да дискредитирам Зоуи, а по-скоро исках да се уверя, че тя няма да бъде изпратена на тази мисия. Нямах представа, че ще приеме нещата по този начин. — Виж, не се опитвах да те засрамя. Само се стараех да те защитя.
Тя се изсмя грубо. Подобна гневна реакция беше изключително странна от толкова нежно и кротко момиче като Зоуи.
— Така ли го наричаш? Та ти дори каза, че си се опитвала да получиш повишение!
Намръщих се. Да, бях го казала. Но едва ли бих могла да й призная истината. Нито едно човешко същество не знаеше истината защо бях помогнала на Роуз. Да излъжа своите, особено сестра ми, ми причиняваше болка, но нямах друг избор. Както обикновено, бях уловена в капан. Затова се въздържах от коментар.
— Ти никога не си имала намерение да ставаш алхимик — заявих вместо това. — Има много по-добри неща на този свят, с които би могла да се занимаваш.
— Защото не съм умна колкото теб ли? — попита сестра ми. — Защото не говоря пет езика?
— Това няма нищо общо — троснах се аз. — Зоуи, ти си прекрасен човек и от теб вероятно би могъл да стане страхотен алхимик! Но, повярвай ми, животът на алхимиците… Ти не би искала да си част от него. — Исках да й кажа, че ще го намрази. Исках да й кажа, че собственото й бъдеще никога няма да зависи от нея, нито ще може да взима самостоятелно решения. Но чувството ми за дълг не ми го позволи и аз запазих мълчание.
— Щях да го направя — настоя тя. — Щях да помогна и да ни защитя от вампирите… Ако татко го искаше. — Гласът й потрепери леко и аз внезапно се зачудих какво в действителност подклаждаше желанието й да стане алхимик.
— Ако искаш да се сближиш с татко, намери друг начин. Каузата на алхимиците може и да е добра, но отдадеш ли и се веднъж, ще те притежават завинаги. — Исках да мога да й обясня какво означава това. — Ти не би искала такъв живот.
— Защото ти го искаш изцяло за себе си? — настоя тя. Зоуи беше с няколко сантиметра по-ниска от мен, но в момента бе обзета от такава ярост и гняв, че сякаш изпълваше стаята.
— Не! Аз не… Ти не разбираш — промълвих накрая. Исках да размахам ръце от раздразнение, но както винаги се сдържах.
Погледът, който ми хвърли, едва не ме вледени.
— О, мисля, че чудесно разбирам. — Тя се извърна рязко и забърза към вратата, като в същото време се движеше безшумно. Страхът от баща ни беше по-силен от гнева й към мен.
Останах да се взирам в мястото, където допреди малко стоеше тя. Чувствах се ужасно. Как можеше сестра ми да си помисли, че наистина се опитвам да открадна цялата слава за себе си, да я злепоставя, представяйки нещата така, че тя да изглежда некомпетентна? Защото точно това каза ти, упрекна ме един вътрешен глас. Предполагам, че беше истина, но никога не съм очаквала, че тя ще се засегне. Не подозирах, че Зоуи проявява интерес да бъде един от алхимиците. Дори и сега се питах дали това не бе по-скоро стремеж да бъде част от нещо и да се докаже пред баща ни, отколкото искрено желание да бъде избрана за тази мисия.
Каквито и да бяха подбудите й, вече нищо не можеше да се направи. Може и да не ми харесваше суровият начин, по който алхимиците се отнесоха с мен, но аз все още пламенно вярвах в това, което те вършат, за да закрилят хората от вампирите. И определено вярвах в необходимостта Джил да бъде опазена от себеподобните си, ако това ще означава избягване на гражданска война. Бих могла да свърша тази работа, при това добре. А Зоуи… тя ще бъде свободна да преследва каквато цел си избере в живота.