Усмихнах се, като се питах какво би помислила Джил, ако знаеше истината, че въобще не бях „толкова опрощаваща“, колкото изглеждах. И не само що се отнасяше до Лоръл. Разбира се, фасадата ми на мила, опрощаваща персона от типа „когато те ударят по едната буза, подай и другата“ се пропука, когато час по-късно писъкът на Лоръл огласи съблекалнята.
Беше почти като повторение на инцидента с леда. Лоръл изскочи от душа, увита с кърпа. Изтича ужасена до огледалото и вдигна косата си.
— Какво не е наред? — попита я една от приятелките й.
— Не виждаш ли? — изпищя Лоръл. — Станало е нещо ужасно… Не изглежда както трябва. Това е масло… или нещо… не знам какво! — Грабна един сешоар и изсуши част от косата си, докато останалите я наблюдавахме с любопитство. След няколко минути дългите й кичури бяха изсушени, но още не можеше да разбере какво става. Сякаш цялата й коса бе омазана с машинно масло или грес, все едно със седмици не я бе мила. Обикновено бляскавата й и изключително еластична коса, сега бе слепнала на отвратителни, провиснали кичури. Яркочервеният й пламтящ цвят бе добил отвратителен бледожълтеникав оттенък.
— И мирише много странно! — възкликна тя.
— Измий я пак — предложи друга от приятелките й.
Лоръл го направи, но това нямаше да помогне. Дори когато най-сетне се досети, че проблемът е в шампоана й, сместа, която бях забъркала, нямаше да се отстрани толкова лесно от косата й. Водата всъщност само продължаваше да подхранва химическата реакция и Лоръл трябваше много, много да я търка, за да се справи с проблема. Джил ме изгледа удивено.
— Сидни? — прошепна тя, като вложи неизказани един милион въпроси в името ми.
— Търпение — уверих я. — Това е само първото действие на трагедията.
Тази вечер откарах Джил в центъра, до бутика на Лия Дистефано. Еди, разбира се, ни придружаваше. Лия беше само с няколко години по-голяма от мен и почти с трийсет сантиметра по-ниска. Но въпреки дребната си фигура, когато се изправи срещу нас, ни се стори някак си по-внушителна и силна. Бутикът беше пълен с елегантни рокли и други дрехи, макар че самата тя бе облечена съвсем семпло, с разръфани джинси и прекалено голяма за нея блуза, с направо окаян вид. Завъртя табелата на вратата с надписа „Затворено“ към улицата, опря ръце на кръста и се обърна към нас.
— И така, Джилиан Мелроуз — започна. — Разполагаме с по-малко от две седмици, за да те превърнем в модел. — Очите й се приковаха върху мен. — И ти ще трябва да помагаш.
— Аз ли? — възкликнах. — Аз съм само шофьорът й.
— Не и ако искаш сестра ти да блесне в моето шоу. — Отново впери поглед в Джил. Разликата в ръстовете им беше направо комична. — Трябва да ядеш, да пиеш и да дишаш като модел, ако си решена да успееш. И всичко това трябва да правиш… с тези.
С широк замах Лия грабна оставената наблизо кутия за обувки и измъкна чифт великолепни пурпурни обувки с токчета, високи поне дванайсет сантиметра.
— Не е ли достатъчно висока и без тях? — попитах.
Лия изсумтя и размаха обувките към Джил.
— Тези не са за шоуто. Но след като свикне с тях, ще бъде готова за всичко.
Джил ги пое предпазливо, като ги вдигна пред лицето си, за да ги огледа по-добре. Токчетата ми напомниха за сребърните колове, които Еди и Роуз използваха за убиване на стригои. Ако Джил действително искаше да е подготвена за всякаква ситуация, трябваше просто да не се разделя с тези обувки. Смутена от втренчените ни погледи, тя най-после изрита кафявите си обувки с равни подметки и се зае да закопчава многобройните изкусно изработени каишки на пурпурните обувки. След като свърши и с последната, се изправи бавно — и едва не падна. Тутакси скочих, за да я уловя.
Лия кимна одобрително.
— Видя ли? За това ти говорех. За сестрински екип. Ще ти е трудно, но трябва да се погрижиш да не падне и да не си счупи врата преди моето шоу.
Джил ме стрелна с панически поглед, който навярно се бе отразил и върху моето лице. Понечих да предложа Еди да я поддържа, но той дискретно се бе отдръпнал по-настрани в магазина, за да ни наблюдава и като че ли се бе изплъзнал от вниманието на Лия. Очевидно услугите му на охранител си имаха своите граници.
Докато Джил просто се опитваше да не се просне на пода, аз помагах на Лия да освободи пространство в средата на магазина. През следващия час Лия ни демонстрира как се пристъпва правилно по модния подиум, като наблягаше на позата и походката, за да се представи най-ефектно дрехата. Повечето от тези тънки подробности обаче останаха незабелязани от Джил, която все още се мъчеше просто да върви из помещението, без да падне. Грациозността и красотата не бяха толкова важни за нея, докато се опитваше да се задържи на крака.