Въпреки всичко, като погледнах към Еди, забелязах, че той следи стъпките на Джил захласнато, сякаш всяка нейна поредна крачка беше плод на някаква магия. Но щом улови погледа ми, той моментално си възвърна зорката, бдителна физиономия на пазител.
От своя страна се постарах да окуражавам максимално Джил и да я поддържам да не падне и да си строши врата. Някъде по средата на обучението чухме почукване на стъклената врата. Лия понечи да се намръщи, но след миг разпозна лицето, очертаващо се от другата страна на вратата. Тя засия и отиде да отвори.
— Господин Донахю — поздрави тя и пусна Лий вътре. — Дошъл сте да видите как се справя вашето протеже?
Лий се усмихна, а сивите му очи мигом потърсиха Джил. Тя срещна погледа му и му отвърна с широка усмивка. Лий не беше в дома на баща си по време на последното и захранване и въпреки че двамата разговаряха постоянно по телефона и си пишеха имейли, знаех, че жадува да го види. Един мой бегъл поглед към лицето на Еди ми подсказа, че той съвсем не беше толкова очарован от пристигането на Лий.
— Вече зная как се справя — заяви Лий. — Тя е съвършена.
Лия само изсумтя.
— Не бих отишла чак толкова далеч.
— Хей — заговорих аз, когато ме осени едно вдъхновение. — Лий, искаш ли да се заемеш с отговорната задача да следиш Джил да не си строши врата? Аз трябва да свърша нещо. — Никак не бе учудващо, че Лий изгаряше от желание да ме замести, а и знаех, че нямаше защо да се опасявам за безопасността й, след като Еди беше на своя пост.
Оставих ги и се забързах през две преки към „Невърмор“. Макар да бях чула Слейд и приятелите му да потвърждават, че майсторите на татуировки отново предлагат услугите си, исках да се убедя лично в това. Само че не под прикритие. Това, което бях успяла да открадна, вече ми бе осигурило необходимите улики. С изключение на чистата течност успях да идентифицирам всичките други субстанции в шишенцата. Всички бяха метални съединения, точно съвпадащи с използваните от алхимиците съставки, което означаваше, че тези хора или имаха връзка с алхимиците, или са ги откраднали от тях. И в двата случая разследването ми все повече напредваше. Надявах се само да се окаже достатъчно, за да си възвърна доброто име и да държи Зоуи по-далеч оттук, особено след като часовникът безмилостно тиктакаше. Вече бе изтекла почти цяла седмица, откакто баща ми заяви, че тя ще ме замени.
Планът ми предвиждаше да проверя дали в „Невърмор“ ще се съгласят да ми направят татуировка. Исках да узная какви предупреждения (ако въобще имаше такива) отправяха към желаещите и преди всичко колко лесно е човек да се сдобие с нова татуировка. От разговора на Ейдриън не можеше да се извлече много информация, но навярно искането му за татуировка с формата на скелет, яхнал мотоциклет, при това с папагал на рамото, целият в пламъци, не бе допринесло особено за увеличаване на доверието в него. Днес бях въоръжена с пачка банкноти, с които се надявах да постигна повече.
Както се оказа, нямаше нужда да си развързвам кесията. Още щом влязох, типът зад бюрото в приемната — същият, с когото бе разговарял Ейдриън — засия насреща ми.
— Слава богу — рече облекчено. — Моля те, кажи ми, че имаш още. Тези хлапета ме влудяват. Когато се заехме с това… Нямах представа, че работата ще се окаже толкова тежка. Парите са добри, но, господи, това е истинска лудница и е адски трудно да се издържи.
Успях да прикрия смущението си, докато се питах за какво, за бога, ми говореше той. Държеше се така все едно бях в играта, което нямаше смисъл. Но после погледът му се стрелна към бузата ми и внезапно загрях.
Моята татуировка с форма на лилия.
Не я бях скрила, защото учебните часове бяха свършили. И тогава се убедих, с абсолютна сигурност, че който и да организираше доставките тук, също трябва да е алхимик. Мъжът бе предположил, че татуировката ми е знак, че съм съюзник.
— Нямам нищо в себе си — казах му.
Лицето му помръкна.
— Но търсенето…
— Ти провали другата доставка — прекъснах го високомерно. — Допусна да ти я задигнат под носа. Имаш ли представа колко трудности ни създаде, за да уредим всичко?
— Вече го обясних на твоя приятел! — извика мъжът. — Той каза, че разбира. Успокои ме, че ще се погрижи за проблема и ни увери, че няма за какво да се тревожим.