— Не само твоя живот съсипва — заяви Ейдриън и посочи към стареца.
Очите на Кларънс потрепнаха от нашите гласове, но веднага пак се затвориха, сякаш се унесе в сън. Но не очите му привлякоха вниманието ми, а болезнено бледото му лице — както и кървавата рана на шията му. Беше дребна, направена само с един срез, с предмет, остър като хирургически инструмент. Ейдриън ме изгледа очаквателно.
— Е, Сейдж? Имаш ли някаква представа защо му е потрябвала на Кийт кръвта на Кларънс?
Преглътнах, почти неспособна да повярвам на очите си. Това бе последното късче от пъзела. Знаех, че Кийт снабдява майсторите на татуировките, а сега знаех и откъде си набавя „суровините“.
— Да — изрекох накрая с отпаднал глас. — Имам много ясна представа.
Глава 22
Кларънс не желаеше да говори с нас за случилото се с него. Всъщност упорито отричаше, че има нещо нередно, твърдейки, че се е порязал неволно, докато се е бръснел.
— Господин Донахю — заговорих, колкото можах по-сдържано и любезно. — Тази рана е направена с хирургически инструмент. И я нямаше преди посещението на Кийт.
— Не, не — отрече Кларънс с немощен глас. — Това няма нищо общо с него.
Точно тогава Дороти надникна в стаята, с чаша сок в ръка. Повикахме я малко след пристигането ми тук. При загуба на кръв лечението при мороите беше същото както при хората: повече захари и течности. Икономката му подаде чашата със сламка. Лицето й бе сгърчено от тревога. Докато той пиеше сока, аз не преставах да настоявам за истината.
— Кажете ни каква е сделката — помолих го аз. — Какво е споразумението? Какво ви дава Кийт срещу вашата кръв? — Реших да изпробвам друга тактика, когато се убедих, че Кларънс няма да проговори. — Има пострадали хора. Той им раздава вашата кръв съвсем безразборно.
Това вече пробуди реакцията му.
— Не — рече Кларънс. — Той използва моята кръв и слюнка, за да лекува хората. Да лекува болни хора.
Слюнка? Едва не простенах. Разбира се. Мистериозната прозрачна течност. Сега знаех какво придава на небесните татуировки пристрастяващото усещане за еуфория. Гадна работа.
Ейдриън и аз се спогледахме. Несъмнено вампирската кръв можеше да се използва за лечение. Татуировката, която имах, беше доказателство за това. Алхимиците дълго време се бяха трудили, за да се научат как да използват някои от свойствата на кръвта, за да могат да я прилагат по-широко за медицински цели. При все това досега не бе измислен начин да се произвежда изкуствена кръв, а използването на истинската просто не беше практично.
— Той лъже — заявих аз. — Продава кръвта на богати тийнейджъри, за да им помага да изпъкват като превъзходни спортисти. Какво ви обеща срещу това? Дял от парите?
Ейдриън огледа богато обзаведената стая.
— Той не се нуждае от пари. Единственото, което иска, е това, което пазителите не могат да му осигурят. Справедливо възмездие за Тамара, нали?
Изненадана от думите му, отново се извърнах към Кларънс и видях потвърждението им да се изписва върху лицето на стария морой.
— Той… Разследва заради мен ловците на вампири — рече Кларънс бавно. — И скоро ще ги залови.
Поклатих глава. Идеше ми да се ритна, че не се бях досетила по-рано, че Кларънс служи на Кийт като източник на кръв. Това обясняваше защо Кийт винаги се навърташе тук, колкото и странно да изглеждаше това. Както и защо толкова се раздразни, когато аз се появих без предупреждение. Нямаше нищо общо с моето „сближаване с вампирите“.
— Сър, уверявам ви, че единственото, което той разследва, е как да похарчи парите, които печели.
— Не… Не… Той ще ми помогне да открия ловците, които убиха Тамара…
Изправих се. Не издържах повече да стоя тук.
— Дай му малко истинска кръв и се погрижи да се храни по-добре — казах на Дороти. — Ако е отслабнал само заради загубата на кръв, просто се нуждае от повече време, за да се възстанови.
Кимнах на Ейдриън да ме последва навън. Споделих с него, докато вървяхме към дневната:
— И така, в цялата тази работа има добра и лоша страна. Поне успяхме да се уверим, че Кийт разполага с източник на свежа кръв и можем да го разобличим. Само съжалявам, че Кларънс трябваше така да пострада…
Застинах, като влязох в дневната. Просто исках да отидем там, за да сме на познато място, където спокойно да обсъдим плановете си, а не в спалнята на Кларънс, от която ме побиваха тръпки. Като се има предвид колко необуздано ставаше въображението ми при всяко посещение в тази стара къща, малко неща тук можеха да ме изненадат. Но никога, дори и в най-смелите си фантазии, не можех да си представя, че една дневна може да бъде превърната в художествена галерия.