— Ало?
— Кийт, аз съм. Трябва да поговорим.
— Ами говори — отвърна ми той. Звучеше самодоволно и уверено, несъмнено щастлив след сполучливото уреждане на последната сделка с татуировките.
— Не е за по телефона. Трябва да се срещна с теб.
— В „Амбъруд“? — изненада се той. — Не е ли малко късно?
Беше наистина, но по-късно щях да мисля за това.
— Не съм в училището. Намирам се в „При Маргарет“, онзи ресторант оттатък магистралата.
Последва дълга пауза. Накрая чух:
— Е, след като и без това си закъсняла за вечерния час, ела тук.
— Не — твърдо му отказах. — Ти ела при мен.
— И защо да го правя?
Поколебах се само за миг, преди да изиграя коза, за който знаех, че ще го срази — единственото, което можеше да го накара да шофира дотук, и в същото време нямаше да събуди подозрение за татуировките.
— Става дума за Карли.
— Какво за нея? — попита след моментна пауза.
— Отлично знаеш за какво точно говоря.
След още една пауза Кийт отстъпи и затвори. Тогава забелязах, че по-рано днес на гласовата поща съм получила съобщение, което не бях прослушала. Включих го и се заслушах.
— Сидни, обажда се Уес Рийган от колежа „Карлтън“. Исках само да ти съобщя две неща. Първото е: боя се, че имам лоши новини. По всяка вероятност няма да мога да прехвърля брат ти от слушател като редовен студент. Второто е, че мога да го запиша за следващия семестър, ако посещава редовно лекциите, но единственият начин да продължи да посещава часовете е като слушател. В резултат няма да може да разчита на финансова помощ и всъщност дори ще стане обратното. Ти ще трябва да платиш таксата за слушател, ако смята да продължи. Ако пък иска да се отпише, и това може да се уреди. Просто ми се обади и ме уведоми какво предпочиташ.
Дълго след края на съобщението останах да се взирам ужасено в телефона. Мечтите на Ейдриън да се сдобие с пълноправен статут на студент, да не говорим за бляновете му да получи финансова помощ и да се изнесе от къщата на Кларънс, се сгромолясаха с гръм и трясък. Следващият семестър вероятно започваше през януари, което означаваше, че пред Ейдриън се очертаваха още четири дълги месеца на досадно пътуване с автобуси и посещаване на учебни часове без колежански кредит.
Но дали кредитите или финансовата помощ бяха най-важното? Припомних си колко развълнуван бе Ейдриън само след посещаването на първите две лекции, как се хвърли в изкуството. Лицето му грееше, докато стоеше до мен в „галерията“ си. В съзнанието ми отекваха думите на Джил за това как изкуството било отдушник за чувствата му и така тяхната връзка ставала по-лесна за понасяне. Тези учебни часове бяха от полза и за двамата.
Но колко щяха да поискат за таксата за слушател? Не бях сигурна, но знаех, че няма да е толкова много, на колкото възлиза пълната учебна такса. Освен това беше еднократен разход, който вероятно ще успея да вместя в моите разходи, без да привлека вниманието на алхимиците. Ейдриън се нуждаеше от тези часове, поне в това бях сигурна. Но ако разбере, че през този семестър няма да може да разчита на стипендия, ще има удобно извинение да се откаже. Не можех да го позволя. Той вече знаеше, че може да се стигне до забавяне на финансирането му. Ако успея да го убедя да не се отписва веднага от колежа „Карлтън“, тогава може би той ще се увлече в достатъчна степен по изкуството, така че да остане в колежа и след като истината излезе наяве. Не беше много честно от моя страна, но за него щеше да е добре, както и за Джил.
Позвъних в канцеларията на Уес Рийган. Знаех, че ще се включи гласова поща. Продиктувах съобщението си, в което му казвах, че ще изпратя чек за таксата за слушател и Ейдриън ще остане до следващия семестър, когато ще се запише като редовен студент. Затворих и мислено се помолих Ейдриън да не открие веднага какво съм сторила.
Келнерката не спираше да ми хвърля свирепи погледи, че продължавам да вися на едно кафе, затова накрая си поръчах и парче пай. Тя бе оставила пая на масата, когато раздразненият Кийт влезе в ресторанта. Спря се на прага и се огледа нетърпеливо, докато най-после ме видя.
— Добре, какво толкова има? — поде той, като демонстративно се тръшна на стола. — Какво толкова важно се е случило, че се налага да нарушаваш училищните правила и да ме разкарваш през половината град?