— Защо се забави толкова дълго? — попита баща ми, когато се върнах в кабинета. Разговорът ми със Зоуи ме бе задържал само две минути, които му се бяха сторили твърде дълги. Не си направих труда да му отговоря.
— Готов съм да тръгваме, когато пожелаеш — каза ми Кийт. Отношението му се бе променило, докато бях на горния етаж. Сега от него струеше толкова силно доброжелателство, че се зачудих как никой не проумява колко е фалшив. Очевидно бе решил да се опита да се държи по-приятелски с мен, надявайки се да впечатли останалите, или да ме омае дотолкова, че да не разкрия какво зная за него. И въпреки че бе надянал тази противна, абсолютно изкуствена усмивка, от него лъхаше някаква скованост. Начинът, по който бе скръстил ръцете си, ми подсказваше, но май само на мен, че не е по-щастлив от мен, че ще бъдем заедно. — Дори мога да шофирам през по-голямата част от пътя.
— Нямам нищо против да се редуваме — отвърнах, опитвайки се да не гледам стъкленото му око. Освен това не се чувствах удобно да ме вози някой с толкова лошо зрение.
— Бих искал да поговоря със Сидни насаме, преди да тръгне, ако никой няма нищо против — обади се баща ми.
Никой нямаше нищо против и той ме поведе към кухнята, като затвори вратата след нас. Постояхме тихо няколко минути, просто взирайки се един в друг със скръстени ръце. Внезапно ме връхлетя надеждата, че той може би иска да ми каже колко съжалява за това как се развиха нещата помежду ни през последния месец, че ми е простил и ме обича. Честно, бих била щастлива, дори ако искаше просто да се сбогува насаме с мен, като истински баща.
Той се взираше настойчиво в мен. Кафявите му очи бяха толкова подобни на моите. Надявах се обаче, че моите никога няма да имат толкова студено изражение.
— Не е необходимо да ти казвам колко важно е всичко това за нас.
Дотук с бащината обич.
— Не, сър — съгласих се. — Не е необходимо.
— Не зная дали ще можеш да заличиш срама, който ни навлече като избяга с тях, ала това е стъпка в правилната посока. Не се проваляй. Сега си подложена на изпитание. Следвай заповедите. Запази момичето морой в безопасност. — Той въздъхна и прокара ръка през тъмнорусата си коса, която също бях наследила от него. Странно, помислих си, имаме толкова общи черти… и все пак бяхме толкова различни. — Благодаря на Бог, че Кийт е с теб. Следвай го. Той знае какво прави.
Сковах се. В гласа му отново прозвуча онази нотка на гордост, като че ли Кийт бе най-великото нещо, стъпвало някога по земята. Баща ми се бе погрижил обучението ми да е задълбочено и пълно, но докато Кийт живееше с нас, той го бе водил на пътувания и му бе преподавал уроци, от които аз никога не съм била част. Със сестрите ми бяхме бесни. Винаги сме подозирали, че баща ни съжалява, че има само дъщери, и това бе доказателството. Но не ревността накара кръвта ми да кипне и да стисна зъби. За миг си помислих: Ами ако му кажа какво зная? Какво ще си помисли тогава за своето златно момче? Ала, докато се взирах в суровите очи на баща си, сама си отговорих на въпроса: Няма да ми повярва. Това тутакси бе последвано от спомена за гласа и изплашеното лице на момиче, чиито големи, кафяви очи се взираха в мен. Не казвай, Сидни. Каквото и да става, не казвай какво е направил Кийт. Не казвай на никого. Не бих могла да я предам.
Баща ми все още очакваше отговора ми. Преглътнах и кимнах.
— Да, сър.
Той повдигна вежди, явно доволен и ме потупа грубо по рамото. Това бе най-големият жест на привързаност, който бе проявявал напоследък. Трепнах, едновременно от изненада, а и за да се отърся от сковаността и безсилието си.
— Добре. — Той пристъпи към кухненската врата, сетне се спря и погледна отново към мен. — Може би все още има надежда за теб.
Глава 3
Пътуването до Палм Спрингс беше истинско мъчение. Бях изтощена, защото ме измъкнаха внезапно от леглото, а после нито за миг не успях да подремна, докато Кийт беше зад волана. Прекалено много ми се струпа на главата: Зоуи, репутацията ми, предстоящата мисия… Мислите ми неспирно кръжаха. Исках просто да уредя всички проблеми в живота ми, но шофирането на Кийт никак не ми помагаше да успокоя нервите си.
Освен това бях разстроена, защото баща ми не ми позволи да се сбогувам с майка. Той се оправда с думите, че трябвало да я оставим да спи, но аз знаех истината. Опасяваше се, че ако тя узнаеше за заминаването ми, можеше да се опита да ни спре. И без това беше бясна заради последната ми мисия: пропътувах сама през половината свят, само за да ме върнат като пакет у дома, без ясна представа за бъдещето ми. Майка ми смяташе, че алхимиците са ме използвали безмилостно и бе заявила на баща ми, че се радва, задето изглежда са приключили с мен. Не зная дали тя наистина можеше да се противопостави на плановете, обсъждани тази нощ, но не исках да рискувам да изпратят Зоуи вместо мен. Със сигурност не очаквах от баща ми топло и мило сбогуване, но се чувствах странно да тръгна на път с толкова неуредени отношения със сестра ми и майка ми.