— Нищо — безизразно отвърнах аз.
— Е, — каза Ейдриън, — зависи от това какво разбираш под „нищо“. Искам да кажа, че ако мислиш да излъжеш и…
— Престани! — изкрещях, като извисих глас, въпреки че с всички сили се стараех да се сдържам. В помещението се вдигаше прекалено много шум, за да ни обърнат внимание повечето от присъстващите, но двама от най-близкостоящите ни изгледаха с любопитство. — Просто престани, Ейдриън. Моля те, не може ли поне заради нея да не съсипваш всичко? Не може ли поне за една-единствена вечер да се преструваш, че на този свят съществуват и други хора, освен теб?
— Аз ли го съсипвам? — възкликна той. — Как, по дяволите, можеш да кажеш подобно нещо? Знаеш какво съм направил заради нея! Направих всичко заради нея! От всичко се отказах заради нея!
— Нима? — попитах. — Защото от това, на което съм свидетел, не ми се струва, че…
Зърнах лицето на Джил и мигновено млъкнах. Зад маската очите й се бяха разширили от ужас заради обвиненията, които си разменяхме с Ейдриън. Току-що му бях заявила, че е егоист и въобще не мисли за Джил, докато в същото време самата аз не спирах да се заяждам с него през вечерта, която бе така важна за нея, при това пред всичките й приятели. Сега не беше времето да водим този спор. Не биваше да позволявам на Ейдриън да ме въвлече в тази разправия. След като той не се усещаше кога да спре, то аз трябваше да го направя.
— Тръгвам си — заявих. Насилих се да се усмихна колкото се може по-искрено на Джил, която явно едва се сдържаше да не се разплаче. — Ти беше възхитителна тази вечер. Наистина.
— Сидни…
— Всичко е наред — уверих я. — Трябва да свърша нещо. — Замислих се какво да изтъкна като оправдание, че не мога да остана. — Трябва да, хм… Разчистя след Кийт. Можете ли да закарате Джил и Еди до „Амбъруд“? — Тази молба бе отправена към Мика и Лий. Знаех, че поне един от тях ще се съгласи. Нямаше смисъл да моля да закарат и Ейдриън, пък и честно казано, не ме интересуваше как ще завърши вечерта за него.
— Разбира се — съгласиха се едновременно Лий и Мика. След още един миг Лий обаче се намръщи. — Защо ти е потрябвало да почистваш апартамента на Кийт?
— Дълга история — промърморих аз. — Нека да го кажем по-просто: той напусна града и скоро няма да се върне. Може би никога. — Неочаквано за мен Лий явно се разтревожи от думите ми. Може би след цялото това време, прекарано от Кийт в дома му, те двамата се бяха сприятелили. В такъв случай, Лий ми бе задължен, че го отървах от Кийт.
Джил все още изглеждаше разстроена.
— Мислех, че всички ще отидем да отпразнуваме вечерта?
— Можеш да го направиш, ако искаш — казах и аз. — Щом Еди е с теб, няма за какво да се тревожа. — Протегнах смутено ръка към Джил. Почти ми се искаше да я прегърна, но тя бе толкова издокарана и величествена в елегантния си тоалет и грим, че се побоях да не разваля вида й с една прегръдка. — Казвам го съвсем сериозно. Тази вечер беше зашеметяваща.
Побързах да се отдалеча, донякъде опасявайки се, че аз или Ейдриън отново ще се подадем на гнева и ще си кажем нещо глупаво. Трябваше да се махна от тук. Надявах се Ейдриън да прояви достатъчно разум, за да не задълбава повече и да не провали вечерта на Джил. Не проумявах защо караницата с него ме разстрои толкова много. Двамата се заяждахме почти откакто се запознахме. Какво толкова можеше да има в още една поредна караница? Защото започнахме да се разбираме, осъзнах аз. Все още не мислех за него като за човешко същество, но от известно време насам не го възприемах и като чудовище.
— Сидни?
Бях спряна от неочаквана личност: Лоръл. По-точно тя докосна ръката ми, докато подминавах група момичета от „Амбъруд“. Трябва да съм изглеждала наистина много бясна, защото като приковах погледа си върху нея, тя потрепери. Сигурно й се случваше за пръв път в живота.
— Какво има? — попитах.
Тя преглътна смутено и се отдели от приятелките си, с разширени очи и отчаяние в погледа. Една мека шапка прикриваше по-голямата част от косата й, която според достигналите до мен слухове, още не можела да се възстанови в нормалния й вид.
— Чух, че… Чух, че можеш да ми помогнеш. За косата ми…
Това бе другата услуга, която Кристин ми направи. След като оставих Лоръл да страда няколко дни, помолих Кристин да пусне слуха, че Сидни Мелроуз — благодарение на фармацевтичните средства, които криела в стаята си в общежитието — можела да отстранява всякакви дефекти по външността на момичетата. В същото време дадох ясно да се разбере, че Лоръл не е сред любимките ми и ще й се наложи доста дълго да ме убеждава, преди да склоня да й помогна.