Но нямах такъв късмет. Дори и другите му запаси да не са били незаконни, алхимиците очевидно бяха решили да конфискуват всичките му химикали и съставки. Но тъй като така и така бях дошла тук, реших да проверя дали някои от другите му притежания нямаше да ми бъдат от полза. Личеше си, че Кийт не се беше ограничавал в харченето на незаконно придобитите пари за обзавеждането на апартамента с всичко, напомнящо удобствата на родния му дом. Не, това последното можеше да се зачеркне. Съмнявах се в родния му дом да имаше такова царствено легло като това тук, нито такъв супермодерен телевизор с плосък екран с гигантски размери, акустична уредба — достатъчно мощна за озвучаването на цял театър, както и запаси от храни, позволяващи да устройваш многолюдни купони всяка вечер в продължение на цял месец. Един след друг претършувах всичките отделения на хладилника, удивена от внушителните запаси от вредна за здравето храна. Все пак май си струваше да отнеса поне малко от нея на Джил и Еди, затова започнах да тъпча в торби по-лесно преносимите лакомства, като дори намерих време да ги подредя по цвят и размер.
Запитах се дали ще е практично да замъкна телевизора в „Амбъруд“. Струваше ми се направо грехота да го оставя на складовия екип на алхимиците, макар че вече си представях каква физиономия ще направи госпожа Уедърс, като ме види да го мъкна по стълбите в общежитието. Дори не бях сигурна дали разполагахме в стаята си с достатъчно голяма стена, за да го закрепим на нея. Накрая се задоволих само да седна на креслото на Кийт, за да обмисля проблема с телевизора. Дори и това кресло беше великолепно. Луксозната кожа се усещаше мека като коприна и аз на практика потънах сред възглавниците. Много жалко бе, че в стаята на госпожа Теруилиджър нямаше място за него. Нагледно си я представях как се отпуска назад в него, докато си отпива от капучиното и чете старинни документи.
Е, каквато и да бе съдбата на останалото от покъщнината на Кийт, щеше да е нужен специален камион под наем, защото моето Лате със сигурност нямаше как да побере телевизора, креслото и повечето други вещи. След като си изясних и това, нямаше защо да оставам повече тук, но никак не ми се прибираше в общежитието. Страхувах се от срещата с Джил. Както и да ме посрещнеше, нямаше да ми бъде приятно. Ако още бе натъжена от спора ми с Ейдриън, това щеше да ме накара да се чувствам виновна. Ако пък се опиташе да го защити, това още повече щеше да ме раздразни.
Въздъхнах. Креслото беше невероятно удобно и реших, че мога още малко да му се порадвам. Бръкнах в чантата си, за да намеря тетрадката с домашните, но в този миг си спомних за годишниците, както и за Кели Хейс. Досега нямах време да мисля за нея или за убийствата, особено след цялата тази драма с Кийт и татуировките. Кели е била първа година в гимназията, когато е била убита, а аз имах годишниците на всички випуски в „Амбъруд“.
Макар да е била за първа година ученичка там, на Кели бе отделено доста място в годишника. Спомних си как госпожа Уедърс ми каза, че тя била добра спортистка. Заяви го съвсем сериозно. Кели участвала почти във всеки спорт, който можели да й предложат в „Амбъруд“ и във всички дисциплини имала забележителни постижения. Още през първата година я включвали в отборите на училището и с тях бе печелила всевъзможни награди. Първото, което веднага установих за нея, бе, че със сигурност не е била морой. Това бе очевидно, дори на черно-белите снимки, а се потвърждаваше и от цветните снимки на випуска преди началото на втората година. Имаше съвсем човешка телесна конструкция и загоряла кожа — неоспоримо доказателство, че е обичала слънцето.
Преглеждах азбучния указател за имената към годишника на първокурсниците, когато чух как на вратата се почука. В първия миг се поколебах дали да отворя. Нищо чудно да е някой неудачник, приятел на Кийт, дошъл да потърси безплатна храна и да погледа телевизия. После се разтревожих, да не би да се окаже нещо свързано с алхимиците. Намерих страниците в памет на Кели и захлупих разтворения годишник, преди да тръгна към вратата с колеблива стъпка. Надникнах през шпионката и видях познато лице.
— Лий? — попитах, като отворих вратата.
Той ми се усмихна стеснително.
— Здравей. Съжалявам, че ти досаждам тук.
— Какво търсиш тук? — възкликнах, като му махнах с ръка да влезе. — Защо не си се върнал с другите?