— Сядай долу! — излая Лий. Ейдриън се подчини. — Не бих я наранил. Аз я обичам. Заради това искам тя да остане завинаги такава, каквато е сега. Абсолютно завинаги. След като отново се пробудя, ще пробудя и нея.
Опитах се да уловя погледа на Ейдриън, докато паникьосано се чудех дали мога да му предам някакво безмълвно съобщение. Ако и двамата едновременно се нахвърлим срещу Лий — нищо че Ейдриън бе окован с белезници — тогава може би ще имаме някакъв шанс да го победим. Но Лий можеше за секунди да прониже гърлото ми, сигурна бях в това, така че можех да се надявам… на какво? Да ми изпие кръвта и да стане стригой?
— Лий — прошепнах. Прекалено силните движения на гърлото ми само щяха да ми спечелят пробождане с ножа. — Не си успял с другите момичета. Не мисля, че има значение, че съм алхимик. Това, което е сторил онзи, който е владеел магията на духа, за да те спаси… Не можеш да го върнеш назад. Няма значение чия кръв ще пиеш.
— Той не ме е спасил! — изрева Лий. — Той съсипа живота ми. От шест години се опитвам да си го върна. Почти бях готов за последното, крайно средство… Когато се появихте двамата с Кийт. Все още имам тази последна възможност. Макар че не исках да се стига дотам. За доброто на всички ни.
Значи аз не бях последното му, крайно средство? Честно казано, не можех да си представя какви алтернативни планове биха могли да бъдат по-лоши за мен. Междувременно Ейдриън все още не поглеждаше към мен, което ме разочарова, докато не се досетих какво се опитва да направи.
— Това е грешка — убеждаваше той Лий. — Погледни ме и ми кажи в очите, че наистина искаш да направиш това с нея.
С белезници или не, Ейдриън не притежаваше бързината и силата на един дампир, който би могъл да скочи върху Лий и да го обезоръжи, преди ножът непоправимо да проникне в гърлото ми. Ейдриън не владееше и магията на някой от основните елементи, като огъня например, за да го използва като непобедимо оръжие. Ейдриън обаче умееше да внушава. Внушението бе вродена способност на всички вампири, а владеещите магията на духа бяха особено умели в това изкуство. За нещастие такова внушение действаше най-силно, когато двамата се гледат в очите. Ала точно сега Лий не поемаше топката, защото цялото му внимание бе посветено само на мен, което осуетяваше усилията на Ейдриън.
— Взех решението си много отдавна — продължаваше Лий. Потопи върховете на пръстите на свободната си ръка в кървящата ми рана. После, с мрачно примирение, ги поднесе към устните си. Облиза кръвта от ръката си, което не ми се стори толкова противно, както би било при други обстоятелства. След всичко, което се случваше в момента с мен, това, честно казано, не ми се стори по-ужасно от останалото и просто не му обърнах внимание.
Лицето на Лий се сгърчи от пълен шок и потрес… много скоро превърнали се в погнуса.
— Не — ахна той. Повтори движението, като потопи по-добре пръстите си и ги облиза. — Има нещо… Има нещо нередно…
Наведе се и притисна уста към шията ми. Изхленчих в очакване на неизбежното. Но не усетих зъбите му, а само лекото близване на устните и езика му по раната, която ми бе нанесъл, нещо като перверзна целувка. Ала моментално дръпна главата си назад и се втренчи в мен с ужасени очи.
— Какво не е наред с теб? — прошепна. — Какво не е наред с кръвта ти? — Направи трети опит да вкуси кръвта ми, но не успя да довърши. Намръщи се. — Не мога да го направя. Не мога да преглътна нищо от кръвта ти. Защо?
Нито аз, нито Ейдриън знаехме отговора. Сразен, Лий клюмна за миг, а аз внезапно си позволих да се насладя на безумната надежда, че той може просто да се откаже и да зареже цялата тази лудост. Но той пое дълбоко дъх и се надигна с нова решителност в очите си. Настръхнах, почти очаквах да заяви, че сега ще се опита да пие от кръвта на Ейдриън, макар че поне един морой — или двама, ако броим и Мелъди — очевидно са били част от менюто му при последните му провали.
Вместо това Лий измъкна от джоба мобилния си телефон. Продължаваше да държи ножа, опрян в гърлото ми, което правеше безполезни всякакви опити да избягам. Набра някакъв номер и зачака отговора.
— Доун? Лий се обажда. Да… Да, зная. Е, имам двама за теб, готови и чакащи. Един морой и един алхимик. Не, не е старецът. Да. Да, още са живи. Но трябва да стане тази вечер. Те знаят за мен. Ще си ги получиш… но знаеш какво сме се уговорили. Знаеш какво искам… Да. Ъ-хъ. Добре. — Лий продиктува адреса и прекъсна връзката. Самодоволна усмивка озари лицето му. — Имаме късмет. Намират се на изток от Ел Ей, така че няма да им отнеме много време да дойдат, особено след като не обръщат много внимание на ограниченията на скоростта.