— Кои са тези „те“? — попита Ейдриън. — Помня, че веднъж се обади на някаква жена в Ел Ей, която нарече Доун. Помислих си, че е някоя от твоите палави състудентки от колежа. Такава ли е?
— Те са творци на съдбата — изрече Лий замечтано.
— Колко очарователно загадъчно и безсмислено — промърмори Ейдриън.
Лий го изгледа свирепо, но после се втренчи по-внимателно в Ейдриън.
— Свали си вратовръзката.
Толкова време бях прекарала заедно с Ейдриън, че сега очаквах от него коментар от рода на „О, радвам се, че вече не трябва да сме толкова официални“. Очевидно ситуацията беше достатъчно ужасяваща — а ножът, опрян в гърлото ми, беше доста сериозна заплаха — така че Ейдриън не оспори заповедта. Въпреки белезниците повдигна ръце пред гърдите си и след известно усилие накрая успя да свали вратовръзката, която бе сложил специално за шоуто на Джил. Подхвърли я към Лий.
— Внимавай с нея — каза Ейдриън. — Копринена е. — Явно хапливостта му не беше напълно изчезнала.
Лий ме обърна по корем и с това най-после ме освободи от заплахата на ножа, но не ми остави време да реагирам. Със забележително умение бързо завърза ръцете ми зад гърба с вратовръзката на Ейдриън. Това наложи да издърпа назад ръцете ми, от което прорезната рана ме заболя. Когато свърши, се отдръпна и ми позволи да седна, но бавно и без резки движения. Опитах да помръдна ръцете си, но се убедих, че в скоро време няма да мога да развържа този възел. Тревожно си помислих колко ли момичета бе връзвал така при напразните си опити отново да стане стригой.
Възцари се странна, напрегната тишина, докато чакахме да се появят „творците на съдбата“ на Лий. Минутите се нижеха бавно, а аз трескаво обмислях какво да правя. Колко още щяхме да чакаме да пристигнат тези, на които бе позвънил? От това, което каза, можех да допусна, че ще дойдат най-скоро след час. Събрах малко дързост и се опитах да разменя някакви сигнали с Ейдриън. Отново се изпълних с надежда тайно да се разберем, за да действаме съвместно срещу Лий, макар че шансовете ни за успех много намаляха, след като и двамата бяхме с вързани ръце.
— Как се озова тук? — попитах го.
Погледът на Ейдриън беше прикован върху Лий, все още с надеждата за директен контакт, но за миг си позволи да ме погледне с кисело изражение.
— По същия начин, както ходя навсякъде, Сейдж. С автобуса.
— Защо?
— Защото нямам кола.
— Ейдриън! — Удивително! Дори когато животът на двамата ни бе изложен на смъртна опасност, той пак бе способен да ме вбеси.
Ейдриън сви рамене и отново фокусира погледа си върху Лий, макар че следващите му думи очевидно бяха предназначени за мен:
— Дойдох, за да ти се извиня, защото на шоуто на сладкишчето се държах с теб като пълен задник. И малко след като си тръгна, се убедих, че трябва да те намеря. — Направи една убедителна пауза, като се озърна наоколо. — Предполагам, че добрите дела не остават ненаказани.
Внезапно се почувствах зле. Това, че Лий се оказа психопат, със сигурност не беше по моя вина, но се притесних, че Ейдриън се бе озовал в тази ситуация заради мен, защото бе дошъл да ми се извини.
— Всичко е наред. Ти не беше… хм, чак толкова лош — изрекох сковано, с надеждата да му помогна поне малко да се почувства по-добре.
Лека усмивка заигра върху устните му.
— Ти си ужасна лъжкиня, Сейдж, но съм трогнат от опита ти да излъжеш заради мен. И от усилието.
— Да, добре, защото това, което се случи, е дребна работа на фона на сегашната ситуация — промърморих аз. — Лесно може да се прости.
Лий се мръщеше все повече, докато ни слушаше.
— Другите знаят ли, че си тук? — попита той Ейдриън.
— Не — отвърна му той. — Казах само, че се връщам при Кларънс.
Не знаех дали лъжеше, или не. За миг си казах, че това всъщност няма значение. Другите ме чуха да казвам, че ще дойда тук, но никой от тях нямаше причина да дойде да ни търси.
Нямаше причина, с изключение на връзката.
Затаих дъх и погледнах Ейдриън в очите. Той отмести поглед, може би защото се опасяваше да не разкрие неволно това, което току-що бях осъзнала. Нямаше значение дали приятелите ни знаеха къде съм. Ако Джил се е свързала с Ейдриън, сега би трябвало да го знае. Но само при положение, че това бе един от моментите, когато можеше да прониква в съзнанието му. И двамата бяха признали, че връзката им е колеблива, и че се усилва само при много силни емоции. Е, ако това не се брои за силно емоционално състояние, не зная какво друго би могло. Но дори и Джил да знаеше какво се случва, следваха още много „ако“. Джил трябваше да дойде тук, а тя не можеше да го направи сама. Да се обади в полицията щеше да осигури най-бърза реакция, но тя можеше да се разколебае, защото ставаше въпрос за вампирски проблеми. Нуждаеше се от Еди. Колко време щеше да й е нужно, за да го открие, ако се бяха прибрали в общежитията си? Не знаех. Знаех само, че трябваше да оцелеем дотогава, защото Джил по един или друг начин щеше да ни се притече на помощ. Само че вече не знаех какъв шанс имаме да оцелеем. Двамата с Ейдриън бяхме пленници, хванати като в капан от един луд, който не се страхуваше да убива с ножа си, който отчаяно искаше отново да се превърне в стригой. Лоша комбинация, която заплашваше да стане още по-зле…