— Кой ще дойде, Лий? — попитах го. — На кого позвъни? — Когато не ми отговори, аз предприех следващия логичен ход: — Сигурно са стригои. Очакваш да се появят стригои.
— Това е единственият начин — рече той, докато подхвърляше ножа си от едната в другата си ръка. — Единственият начин, който още ми остава. Съжалявам, но повече не мога да бъда такъв. Не мога да бъда смъртен. И без това прахосах прекалено много време.
Разбира се. Мороите могат да стават стригои по два начина. Първият бе като изпият кръвта на някого и той умре. Лий бе опитал това, използвал бе всякакви възможни жертви, до които бе успял да се добере, но се бе провалил. Заради това му оставаше последният отчаян вариант: да бъде превърнат в стригой от друг стригой. Обикновено това ставаше насила, когато стригой убие някого и после захрани жертвата си със собствената си кръв. Точно това искаше да изпробва сега Лий, като размени моя живот и този на Ейдриън срещу помощта на стригоя, който ще го пробуди. А после искаше да направи това и с Джил, заради откачената си, сбъркана любов към нея…
— Но всичко това не си струва — заех се да го убеждавам. Отчаянието и страхът ме правеха дръзка. — Не си струва цената да избиваш невинни и да рискуваш душата си.
Погледът на Лий се прикова върху мен. В него долових такова смразяващо безразличие, че положих много усилия, за да се убедя, че този, когото виждам, е същият младеж, на когото се усмихвах снизходително, когато ухажваше Джил.
— Не си ли струва, Сидни? А ти откъде знаеш? През по-голямата част от живота ти сама си се лишавала от наслади и забавления. И вечно страниш от другите. Никога не си си позволявала да си егоистична и виж докъде те доведе това. Твоят морал ще ти донесе само кратък, скучен живот. Можеш ли да ми кажеш сега, точно преди да умреш, че не съжаляваш, задето не си си позволила малко повече радости?
— Но безсмъртната душа…
— Какво ме интересува това? — прекъсна ме сърдито. — Защо да живея някакъв мизерен, ограничен от строги правила живот с надеждата, че може би душите ни ще се преселят в някакво небесно царство, когато мога да контролирам всичко тук. Да си осигуря тук вечен живот, именно в този свят, с всичките наслади, които може да ми предложи, като ще остана завинаги млад и силен? Това е реално. Това е нещо, в което мога да вярвам.
— Грешно е — казах му. — Не си струва.
— Не би казала това, ако притежаваше моя опит. Ако си била стригой, никога нямаше да искаш да изгубиш всичко това.
— А ти как си го изгубил? — намеси се Ейдриън. — Кой владеещ магията на духа те спаси?
Лий изсумтя.
— Искаш да кажеш кой ме ограби? Не зная. Всичко стана толкова бързо. Но скоро ще го намеря… Ах!
Годишникът не беше най-мощното оръжие, особено такъв, с размерите на годишниците на „Амбъруд“, но за удар — при това изненадващ — вършеше работа.
Както вече споменах, предположих, че няма да мога скоро да развържа възела на вратовръзката. Бях познала. Отне ми цялото време досега, но все пак успях. Кой знае защо, но в учебните програми на алхимиците развързването на възли се възприемаше като полезно умение, на което се бях обучавала, докато растях под крилото на баща си. Веднага щом се освободих от вратовръзката на Ейдриън, посегнах към първото нещо, което ми бе под ръка: годишника от първата година на Кели в гимназията. Скочих и цапардосах с него Лий по главата. Той се сгърчи от удара и изпусна ножа, а аз бързо се възползвах от възможността да изтичам през дневната и да сграбча Ейдриън за ръката. Той обаче вече не се нуждаеше от помощта ми и вече се изправяше на крака.