Преди блондинката да й отвърне, Лий внезапно се съвзе и пристъпи към нея.
— Почакай, почакай, Доун. Ти ми обеща. Обеща ми, че първо ще ме пробудиш, преди да направиш каквото и да е друго.
Сега вниманието на двете жени стригои се насочи към Лий. Все още бях вцепенена, неспособна да помръдна или да реагирам, докато стоях в опасна близост до тези две създания на Ада. Но някак си, въпреки умопобъркващия ужас, който ме заливаше, все пак ме обзе неочаквано, макар и слабо съжаление към Лий. Разбира се, като се имаше предвид ситуацията, то си оставаше примесено с омраза. Ала най-вече изпитвах ужасна тъга за този млад морой, който искрено вярваше, че животът му ще е безсмислен, ако не пожертва душата си в замяна на безсмъртието. Изпитах съжаление към него и за това, че вярваше, че тези създания ще му дадат това, което така отчаяно желае. Защото докато ги изучавах, ми стана съвършено ясно, че те са решили, така или иначе, да си устроят пиршество с меню от три блюда. Изглежда Лий бе единственият, който все още не се досещаше за това.
— Моля те — повтори той. — Ти ми обеща. Спаси ме. Превърни ме отново в такъв, какъвто бях.
Нямаше как да не забележа малката червена подутина на лицето му, където го бях ударила. Изпълних се с известна гордост заради това, ала не бях достатъчно самонадеяна да се залъгвам, че притежавам някакви значими бойни умения, за да победя в тази ситуация. Стригоите бяха прекалено близо, а нашите възможности да се измъкнем невредими — съвсем нищожни.
— Зная къде може да се открият още като тях — побърза да добави Лий, започвайки да се изпълва със смут, че неговите „спасители“ не се втурнаха тутакси да реализират мечтата му. — Единият е млад… дампир.
— Отдавна не съм имала дампир — отбеляза къдравата, като го изрече едва ли не с копнеж.
— Не ми пука особено, Джаклин — въздъхна Доун. — Ако искаш да го пробудиш, заеми се с него. Аз искам само тези двамата. За мен той няма значение.
— Тогава ще запазя дампира само за себе си — предупреди я Джаклин.
— Чудесно, чудесно — съгласи се Доун. — Само побързай.
Лицето на Лий засия, толкова щастливо… беше отвратително.
— Благодаря ти — рече той. — Много ти благодаря! Чаках толкова дълго, че направо не мога да повярвам… Ах!
Джаклин се придвижи тъй бързо, че едва успях да проследя какво става. В един миг стоеше до вратата, а в следващия вече бе притиснала Лий в креслото. Той нададе приглушен вик, когато тя го захапа за врата. Викът му скоро заглъхна. А Доун затвори вратата и ни подкара навътре. Изтръпнах от докосването й.
— Добре — рече тя развеселено. — Нека първо да ви огледам добре.
Нито Ейдриън, нито аз реагирахме. Само пристъпихме в дневната. Осмелих се да го погледна набързо, но не успях да разбера какво мисли. Той беше толкова добър в умението да прикрива истинските си чувства, че навярно не биваше да се изненадвам, че с такава лекота успява да прикрие завладелия го ужас. Не ме окуражи с нищо, нито с жест, нито с дума, което ми подейства странно успокояващо. Защото, реално погледнато, не виждах щастлив изход от тази ситуация.
Тъй като бях достатъчно близо, за да наблюдавам атаката на Джаклин, видях съвсем ясно блаженото изражение, което се изписа по лицето на Лий. Това бе най-ужасната гледка, на която някога съм била свидетел. Исках да затворя очи или да се извърна, ала някаква непонятна сила ме тласкаше да се взирам като омагьосана в гнусния спектакъл. Никога не бях виждала как се захранва вампир — нито морой, нито стригой, — но сега разбрах защо захранващите като Дороти с такова желание обричаха живота си на това. Ендорфините проникнаха в кръвообращението на Лий, толкова силни ендорфини, че омаята от насладата го заслепи за факта, че животът се изцеждаше от него. Вместо това той се понесе в някакъв унес, опиянен от прилива на силните възбуждащи вещества. Или може би просто си мечтаеше колко ще е щастлив, след като отново се превърне в стригой, ако въобще бе възможно да имаш някаква разумна мисъл при тези обстоятелства.
Скоро изгубих представа колко време мина, докато се източи кръвта на Лий. Всеки момент бе агонизиращо мъчителен за мен, все едно аз поемах цялата болка, която Лий би трябвало да изпитва. Целият процес ми се стори безкраен, но в същото време изпитах някакво странно усещане, че всичко се случва прекалено бързо. Джаклин пиеше кръвта неуморно, като спря само веднъж, за да отбележи:
— Кръвта не е толкова добра, колкото очаквах.