Не исках нищо друго, освен Доун и Джаклин да забравят за съществуването ми, но следващите думи се отрониха от устата ми, преди да успея да ги спра. Ученият в мен бе прекалено заинтригуван от едно прозрение.
— Той вече е бил превърнат от стригой в морой и това му е подействало завинаги. Магията на духа оставя някакъв белег и сега вече не може да бъде превърнат обратно.
Двете жени стригои ме изгледаха напрегнато. Сгърчих се под тези червени погледи.
— Никога не съм вярвала на тези истории за магията на духа — отсече Доун.
Джаклин обаче оставаше озадачена от провала си.
— Имаше нещо сбъркано в него. Не мога да го обясня… Но беше така през цялото време. Нещо с него не беше наред. И вкусът не беше както трябва.
— Забрави го — посъветва я Доун. — Той имаше своя шанс. Получи каквото искаше, а сега смятам да действам.
Видях смъртта си, изписана в очите й и посегнах към кръста на врата ми.
— Бог да ме пази — промълвих, когато тя се хвърли напред. Напук на здравия разум Ейдриън беше решен да я спре — или поне се опита. Най-вече като просто се изпречи на пътя й. Ала не притежаваше бързината на нейните реакции, за да я спре, пък и с окованите си в белезници ръце беше ужасно тромав. Мисля, че просто бе видял същото, което и аз, че тя се готви да атакува, затова се опита да я изпревари и най-благородно да се изправи пред мен в отчаян, обречен опит да ме защити.
Опитът му пропадна, както всичко обречено на неуспех. Само с едно плавно движение тя го блъсна настрани, някак си небрежно и без никакво усилие, но той прехвърча през половината стая. Дъхът ми секна. Ейдриън се удари в пода, а аз се разпищях. Внезапно усетих остра болка във врата си. Без никаква пауза Доун ме бе сграбчила чевръсто и почти ме повдигна от пода, за да има достъп до шията ми. Изрекох мислено още една трескава молитва, но след секунди както споменът за молитвата, така и болката, се изпариха от мозъка ми. Бяха заменени от сладко, сладко чувство на задоволство, блаженство и удивление. Вече не можех да мисля за нищо, освен за това, че внезапно съм се озовала в най-щастливото, най-вълшебното от всички възможни състояния. И закопнях за още. Още… още, още… Исках да се потопя в това, да се забравя, да забравя за всичко друго около мен…
— Ох — извиках, когато внезапно и неочаквано се ударих в пода. Потопена в блажената омая, не изпитах никаква болка, поне засега.
Доун ме бе захвърлила също толкова бързо, както ме бе сграбчила. Инстинктивно протегнах ръка, за да предотвратя падането си, но не успях. Бях прекалено омаломощена и объркана, както лежах грозно просната на килима. Пръстите на Доун докоснаха устните й и гняв сгърчи и без това ужасената и физиономия.
— Какво — сърдито извика тя, — какво беше това?
Мозъкът ми още не можеше да проработи нормално. Бях изпитала само за кратко упойващия вкус на ендорфините, но се оказа достатъчно, за да остана крайно объркана. Не знаех какво да й отговоря.
— Какво не е наред? — възкликна Джаклин, като пристъпи напред. Изгледа смутено и Доун, и мен.
Доун смръщи вежди и се изплю на пода. Слюнката й червенееше от кръвта ми. Отвратително.
— Кръвта й… Беше ужасна. Не става за пиене. Отврат. — Отново се изплю.
Очите на Джаклин се разшириха.
— Също като при другия. Видя ли? Казах ти.
— Не. — Доун поклати глава. — Няма начин да е същото. Ти никога нямаше да можеш да изпиеш толкова много от нея. — Отново се изплю. — Не само че на вкус е странна или лоша… Но сякаш е развалена. — Като видя скептичния поглед на Джаклин, Доун я тупна по ръката. — Не ми ли вярваш? Опитай и ти.
Джаклин пристъпи колебливо към мен. Но тогава Доун отново се изплю и аз си помислих, че това някак си успя да убеди Джаклин да се откаже от мен.
— Не искам още от тази калпава храна. По дяволите. Това започва да се превръща в някакъв абсурд. — Джаклин погледна към Ейдриън, който стоеше напълно замрял. — Поне още разполагаме с него.
— Ако и той не е повреден — промърмори Доун.
Усещанията ми отново започнаха да се съживяват и за половин секунда се запитах дали няма да се случи нещо налудничаво, което да ни помогне да оцелеем. Може би двете жени стригои ще ни отпишат като негодни за менюто им. Но не. Колкото и да се надявах на това, знаех, че дори и да не се хранят с нас, пак нямаше да се измъкнем живи от тук. Нямаше да се махнат просто така. Преди да си тръгнат, щяха да ни убият ей така, за удоволствие.