Със същата забележителна скорост Джаклин се нахвърли върху Ейдриън.
— Време е да проверим.
Изкрещях, когато Джаклин притисна Ейдриън до стената и го захапа за врата. Направи го само за няколко секунди, просто да го опита как е на вкус. Тя надигна глава и изчака малко, за да усети вкуса на кръвта му. Доволна усмивка се плъзна бавно по устните й, разкривайки окървавените й кучешки зъби.
— Този си го бива. И то много. Ще ме компенсира заради другата. — Плъзна пръсти по бузата му. — И все пак е срамота. Толкова е сладък.
Тогава Доун се приближи към тях.
— Остави ме и аз да го опитам, преди да си изпила всичко! Джаклин обаче не й обърна внимание и пак се приведе над Ейдриън, който вече беше с изцъклени очи. Междувременно замайването ми от ендорфина бе преминало и можех отново да разсъждавам. Никой не ми обръщаше внимание. Опитах се да се изправя, но ми се зави свят. Успях да пропълзя до чантата си, която лежеше забравена в ъгъла на стаята. Джаклин отново отпи от Ейдриън, но само за кратко, преди Доун да я изблъска встрани, настоявайки за реда си, за да отмие от устата си неприятния вкус на кръвта ми.
Смаяна от бързите ми движения, зарових в чантата си, отчаяно търсейки нещо, което да може да ми помогне. Една хладнокръвна, логична част от мозъка ми подсказваше, че няма начин да се измъкнем от това, но и нямаше начин просто да седя със скръстени ръце и да гледам как източват кръвта на Ейдриън. Трябваше да се боря. Трябваше да се опитам да го спася, така както той се бе опитал да спаси мен. Нямаше значение дали опитът ми ще пропадне или дали ще умра. Все нещо трябваше да опитам.
Някои алхимици носят оръжие, но не и аз. Чантата ми беше голяма, пълна с повече неща отколкото се нуждаех, но нищо в нея не наподобяваше на оръжие. Но и без това, повечето оръжия са безпомощни срещу стригоите. Изстрел от пистолет може само да ги забави, но не и да ги убие. Единствено сребърният кол, обезглавяването и огънят можеха да убият стригой.
Огън…
Пръстите ми се сключиха около амулета, който бях направила за госпожа Теруилиджър. Бях го пъхнала в чантата, когато тя ми го върна, без да зная какво да правя с него. Мога само да предполагам, че загубата на кръв и хаотичните ми мисли ме подтикнаха да го извадя и да се замисля за възможността да го използвам. Дори самата идея за това бе смешна. Не можеш да разчиташ на нещо, което не работи! Беше просто дреболия, по-скоро като нещо за украса, безполезна торбичка с камъчета и листа. В него нямаше магия, а аз бях глупачка да си мисля, че може да ми помогне.
И все пак си беше торба, пълна с камъни.
Не много тежка, но със сигурност достатъчна, за да привлече вниманието на някого, ако го удариш по главата. Това бе най-доброто, с което разполагах. Единственото, на което можех да разчитам, за да забавя смъртта на Ейдриън. Повдигнах ръка, прицелих се в Доун и замахнах, като извиках глупавото заклинание: „В пламъци, в пламъци.“.
Ударът ми се оказа сполучлив. Госпожа Карсън можеше да се гордее с него. Но нямах шанс да се възхитя на собствените си атлетически умения, защото бях прекалено шашната от факта, че Доун наистина пламна.
Челюстта ми увисна, докато гледах втренчено това невъзможно чудо. Не беше огромен огън. Не беше като цялото и тяло да се обгърне от пламъци. Но там, където амулетът я удари, лумна малък пламък, който бързо плъзна по косата й. Тя изпищя и започна трескаво да се удря по главата. Стригоите се страхуват от огъня и за миг Джаклин се отдръпна. Ала после, с мрачна решителност, пусна Ейдриън и грабна едно одеяло. Уви го около главата на Доун, задушавайки пламъците.
— Какво стана, по дяволите? — сърдито изрева Доун, като смъкна одеялото. Тутакси се спусна към мен, смъртно разгневена. Знаех, че единственото, което постигнах, бе да ускоря собствената си гибел.
Доун ме сграбчи и удари главата ми в стената. Светът се завъртя около мен. Прилоша ми. Тя отново посегна към мен, но се вцепени, когато вратата рязко се отвори. На прага се появи Еди, със сребърен кол в ръка.
От това, което последва, най-смайващото бе скоростта. Никакви паузи, никакви продължителни моменти за преценка на ситуацията, никакви хапливи подмятания между сражаващите се. Еди просто нахълта вътре и се хвърли срещу Джаклин. Тя откликна със същата бързина, втурвайки се да пресрещне единствения си достоен противник тук.
След като го бе оставила, Ейдриън се бе свлякъл на пода, все още подвластен на въздействието на ендорфините на стригоите. Изтичах до него, приведена колкото можех по-ниско към пода, за да му помогна да се оттегли на по-сигурно място в по-отдалечения край на дневната, докато Еди си разменяше ожесточени удари със стригоите. Само за миг си позволих да погледна към полесражението, точно колкото да добия представа за смъртоносно опасните им движения, приличащи на бурен танц. Двете жени стригои се опитваха да притиснат Еди в безмилостна схватка, вероятно с надеждата да прекършат врата му, но в същото време трябваше да внимават и да избягват острието на сребърния му кол.