— Едва ли — отвърнах и продължих, като подбирах внимателно думите си. — Бях с тях само една седмица, не повече. И всъщност прекарах по-голямата част от времето си с дампири.
— Все тая — махна Кийт презрително. — Даже те са още по-лоши. Противни са. Не са човешки същества, но не са и изцяло вампири. Плод на неестествен съюз.
Не отговорих веднага, а вместо това се престорих на напълно погълната от пътя пред мен. Според всичко, на което ни учеха алхимиците, това, което той каза, беше истина. Бях възпитана с вярата, че вампирите от двете раси — морои и стригои — са греховни създания на мрака. Нуждаеха се от кръв, за да оцелеят. Но що за същество пие кръвта на друго? Беше отвратително и само от мисълта, че много скоро ще трябва да водя морой при захранващ, ме побиваха тръпки.
Но дампирите… Това беше по-сложна работа. Или поне сега за мен. Дампирите бяха наполовина хора и наполовина вампири, създадени по времето, когато двете раси свободно са се смесвали. През вековете вампирите са се отдръпнали от хората и понастоящем двете раси са стигнали до общото заключение, че подобни съюзи са забранени. Но въпреки това дампирската раса бе оцеляла, независимо, че дампирите не могат да имат деца от други дампири. Могат да имат потомство от морои или от хора, а много морои с удоволствие се заемаха с тази работа.
— Нали така? — попита спътникът ми.
Осъзнах, че се е втренчил в мен и чака да се съглася с него, че дампирите са противни — или може би се надяваше да възразя. Бях останала мълчалива твърде дълго.
— Така е — отвърнах, придържайки се към стандартната риторика на алхимиците. — В някои отношения те са по-лоши от мороите. Тяхната раса не би трябвало да съществува.
— За миг ме изплаши — рече Кийт. Гледах шосето, но в мен се прокрадна подозрението, че току-що ми е намигнал. — Помислих си, че ще ги защитиш. Би трябвало да те познавам по-добре и да не вярвам на историите за теб. Напълно разбирам, че си искала да спечелиш слава… Но, бога ми, сигурно е било адски трудно да работиш с един от тях.
Не можех да обясня как след като си прекарал малко време с Роуз Хатауей, бе много лесно да забравиш, че тя е дампир. Дори физически дампирите и хората трудно се различават. От Роуз бликаше толкова много живот и страст, че понякога приличаше много повече на човек, отколкото аз. И Роуз със сигурност не би приела покорно тази работа, смотолевяйки само едно „Да, сър“. За разлика от мен.
Роуз дори не се бе примирила да остане в затвора, при това когато цялата власт на мороите бе срещу нея. Изнудването на Ейб Мазур бе катализаторът, който ме подтикна да й помогна, но аз никога не съм вярвала, че Роуз е извършила убийството, в което я обвиняваха. Тази увереност, заедно с нашето крехко приятелство, ме бяха накарали да наруша правилата на алхимиците и да помогна на Роуз и на приятеля й дампир, страховития Дмитрий Беликов, да избягат от властите. През цялото това време бях наблюдавала с известна почуда Роуз как се сражаваше с целия свят. Не бих могла да завиждам на някого, който не е човешко същество, но със сигурност й завиждах за силата, и за отказа й да се примири и да се предаде, независимо на каква цена.
Но едва ли можех да кажа всичко това на Кийт. Нито за миг не бях повярвала, въпреки приятелското му държане, че той внезапно е приел с радост участието ми в тази операция.
— Мислех, че си заслужава риска — свих рамене.
— Добре — кимна той, разбрал, че няма да кажа нещо повече. — Следващият път, когато решиш да се подвизаваш с вампири и дампири, не е зле да си подсигуриш подкрепление, за да не се замесваш в прекалено големи неприятности.
— Нямам намерение да се подвизавам отново с тях — изсумтях. Това поне бе истина.
Късно следобед пристигнахме в Палм Спрингс и незабавно се заехме със задълженията си. Вече умирах за сън, а дори и Кийт въпреки разговорливостта му — изглеждаше изтощен. Но ни бяха съобщили, че Джил и придружаващите я ще пристигнат утре, което означаваше, че ни остава твърде малко време, за да уредим оставащите подробности.
При посещението ни в училище „Амбъруд“ се установи, че моето „семейство“ се е увеличило. Очевидно дампирът, съпровождащ Джил, също се бе записал за ученик и щеше да играе ролята на наш брат. Кийт също се оказа наш брат. Когато оспорих последното, той ми обясни, че се нуждаем от местен, който да действа като наш законен настойник, в случай на необходимост някой от нас да бъде освободен от училището или да получи някаква привилегия. Тъй като измислените ни родители живееха извън щата, щяло да бъде по-лесно да се обръщаме направо към него. Не бих могла да оспоря логиката му, макар че намирах роднинството си с него за още по-гадно, отколкото да имам братя и сестри вампири и дампири. А това беше много показателно.