— Е, изглежда страхотно. Трябва да дойдеш и да почистиш новата ми стая в общежитието. Цялата е потънала в прах.
— Няма начин, Сейдж. Почистването на собственото ми жилище ми е напълно достатъчно.
— Но струва ли си? Ако беше останал при Кларънс, щеше да имаш готвачка и чистачка.
— Определено си струва. Всъщност никога не съм имал собствено жилище. Донякъде имах в кралския двор… но то по-скоро може да се определи като по-напудрена стая в общежитие. А това? Това е велико. Дори и да върви в комплект с почистването. Благодаря ти.
Комичното изражение на истински ужас, появило се върху лицето му, докато обсъждаше чистенето, бе заменено с напълно сериозна физиономия, докато зелените му очи ме оглеждаха. Внезапно се почувствах неудобно от внимателния му оглед и си спомних за онзи сън, създаден от магията на духа, в който се чудех дали в реалния живот очите му са толкова наситено зелени.
— За какво? — попитах го.
— За всичко това. Зная, че сигурно си извила ръцете на някои алхимик. — Не му бях казала, че всъщност заради него се бях отказала да се нанеса в жилището. — И за всичко останало. Задето не се отказа от мен, когато се държах като истински негодник. И задето ми спаси живота.
Извърнах поглед.
— Не съм направила нищо. Бяха Еди и Джил. Те спасиха живота ти.
— Не съм сигурен, че щях да доживея да ме спасят, ако ти не беше подпалила онази кучка. Как го направи?
— Не беше нищо особено — възразих. — Само, хм, обикновена химична реакция от торбата с фокуси на алхимиците.
Зелените му очи ме изгледаха още веднъж, преценявайки доколко съм искрена. Не съм сигурна, че ми повярва, но реши да не задълбава.
— Е, съдейки по изражението на лицето й, трябва да кажа, че я уцели съвсем точно. А след това тя те цапардоса доста яко. Всеки, който е поел удар заради Ейдриън Ивашков, е голяма работа и заслужава вечната му благодарност.
Извърнах се с гръб към него, засрамена от похвалата и изнервена от споменаването на огъня, и се приближих до прозореца.
— Да, ами… Не се тревожи чак толкова и спокойно го приеми като егоистичен акт. Нямаш представа каква досада е да попълваш цялата документация за мъртъв морой.
Той прихна и за пръв път го чух да се смее с искрено веселие и топлина… А не заради нещо изчанчено или язвително.
— Добре, Сейдж. Щом казваш. Знаеш ли, ти си много по-бойна от първия път, когато те срещнах.
— Наистина ли? От всички определения, съществуващи на този свят, ти избра точно „бойна“? — Закачките можех да издържа. Докато се съсредоточавах върху словесния ни двубой, не се налагаше да мисля за скритото значение на думите, нито как сърцето ми затуптя малко по-бързо. — Само за твое сведение, ти си малко по-стабилен от първия път, когато те срещнах.
Той се приближи до мен.
— Е, не казвай на никого, но мисля, че отдалечаването ми от двора беше за добро. Тук времето е гадно, но Палм Спрингс може да ми повлияе добре, както и всички чудеса, които предлага. Вие, моите приятели. Часовете по изкуство. Боровият препарат.
Не можах да сдържа усмивката си и го погледнах. Донякъде се шегувах, но едно беше вярно: той значително се бе променил от времето на първата ни среща. Ейдриън все още бе наранен и носеше белезите от онова, което му бяха причинили Роуз и Дмитрий, но виждах първите признаци на излекуването. Той беше по-стабилен и по-силен и ако продължеше по този начин още известно време, без никакви кризи, щеше да претърпи забележителна промяна.
Изминаха няколко секунди в мълчание, докато осъзная, че докато мислите препускаха в главата ми, съм се втренчила в него. Всъщност той се взираше в мен с искрено учудване.
— Мили боже, Сейдж. Очите ти. Как така никога досега не съм ги забелязал?
Онзи смут отново ме обзе.
— Какво за тях?
— Цветът им — тихо прошепна той. — Когато си застанала на светлината. Изумителни са… като разтопено злато. Бих могъл да ги нарисувам… — Протегна ръка, но побърза да я отдръпне. — Красиви са, ти си красива.
Нещо в начина, по който ме гледаше, ме накара да застина, а стомахът ми направи двойно салтомортале, макар че не можех да разбера защо. Знаех само, че той имаше вид сякаш ме вижда за пръв път… и това ме изплаши. Можех да подмина с лекота непринудените му, шеговити комплименти, ала тази напрегнатост беше нещо съвсем различно, нещо, на което не знаех как да реагирам. Когато ме гледаше по този начин, аз вярвах, че той наистина смята, че очите ми са красиви, че аз съм красива. Не бях готова за това. С пламнало лице отстъпих назад, встрани от светлината, изпълнена с непреодолимото желание да избягам от енергията, излъчвана от очите му.