Ейб кимна.
— Ей сега ще се качат. Паркират колата. Тук положението с местата за паркиране е ужасно.
Ейдриън погледна към мен, осенен от една мисъл.
— Хей, да не би да наследявам и колата на Кийт?
— Боя се, че не — охладих възторга му. — Тя беше на баща му и той си я прибра.
Лицето на Ейдриън помръкна. Ейб пъхна ръце в джобовете си и закрачи непринудено из всекидневната. Анджелина не помръдна от мястото си. Мисля, че все още преценяваше ситуацията.
— А, да — подхвърли Ейб замислено. — Великия алхимик господин Дарнъл. Това момче, синът му, го сполетя трагична съдба, нали? — Замълча и се извърна към Ейдриън. — Но изглежда, че поне ти се облагодетелства от падението му.
— Хей — възмути се Ейдриън, — аз си спечелих всичко това, така че не ми натяквай задето се измъкнах от имението на Кларънс. Зная, че искаше да стоя там поради някаква шантава причина, но…
— И ти го направи — кимна Ейб спокойно.
— Ъ? — намръщи се Ейдриън.
— Ти направи точно това, което исках. Подозирах, че става нещо странно в дома на Кларънс Донахю, че може би продава кръвта си. Надявах се, че твоето присъствие ще ни помогне да разкрием заговора. — Ейб почеса брадичката си с типичния си самодоволен маниер на господар на света. — Разбира се, нямах представа, че е замесен господин Дарнъл. Нито съм очаквал, че ти и младата Сидни ще разкриете всичко.
— Едва ли бих стигнала толкова далеч — вметнах сухо. Осени ме странна мисъл. — Защо се интересуваш дали Кийт и Кларънс продават вампирска кръв? Искам да кажа, че ние алхимиците имаме причини да сме против… Но теб защо те е толкова грижа?
Изненадващ проблясък се мерна в очите на Ейдриън, последван от прозрение. Взря се внимателно в Ейб.
— Може би защото той не желае конкуренция.
Ченето ми едва не се удари в пода. За никого не беше тайна, алхимици или морои, че Ейб Мазур търгува с нелегални стоки. Ала никога не ми бе хрумвало, че той би могъл да продава големи количества вампирска кръв на желаещи хора. Но докато го изучавах по-продължително, осъзнах, че е трябвало да се досетя.
— Хайде, хайде — рече Ейб, без да му трепне окото, — не е нужно сега да засягаме неприятни теми.
— Неприятни? — възкликнах. — Ако си замесен в нещо подобно…
Ейб вдигна ръка, за да ме спре.
— Достатъчно, моля. Защото ако довършиш изречението с думите, че ще говориш с алхимиците, тогава най-добре да ги извикаме тук и да обсъдим всички мистерии. Като например тази, как господин Дарнъл е изгубил окото си.
Замръзнах.
— Стригоите са му го извадили — намеси се Ейдриън нетърпеливо.
— О, хайде сега — махна с ръка Ейб и устните му се извиха в усмивка. — Тъкмо вярата ми в теб започна да се възражда. Откога стригоите са способни на подобно прецизно осакатяване? Много изкусно осакатяване, бих добавил. Не че навярно някой е забелязал. Прахосан талант, ако питате мен.
— Какво искаш да кажеш? — ужаси се Ейдриън. — Не са били стригои? Да не би да казваш, че някой нарочно е извадил окото му? Да не би да казваш, че ти… — Думите му заглъхнаха и той само местеше поглед между мен и Ейб. — Това е, нали? Вашата дяволска сделка? Но защо?
Свих се, когато три чифта очи се впериха в мен, но нямаше начин да призная това, което Ейдриън се опитваше да проумее. Може би, ако бяхме сами, щях да му кажа. Може би. Ала не можех да му го кажа, докато Ейб изглеждаше толкова самодоволен и определено не и в присъствието на чуждо лице като Анджелина.
Бих могла да кажа на Ейдриън как открих сестра си Карли преди няколко години, след като бе имала среща с Кийт. Беше по времето, когато той все още живееше с нас, малко преди тя да замине за колежа. Карли не искаше да излиза с него, но нашият баща обичаше Кийт и бе настоял. Кийт бе неговото златно момче и не би могъл да стори нищо лошо. Кийт също вярваше в това и ето защо не е могъл да приеме „не“ за отговор, когато двамата с Карли останали насаме. Тя дойде при мен след това, промъкна се в спалнята ми късно през нощта и плака в прегръдките ми.
Инстинктивната ми реакция беше веднага да кажа на родителите ни, ала Карли се страхуваше твърде много — особено от баща ни. Аз бях млада и не по-малко изплашена от самата нея, готова да се съглася с всяко нейно желание. Карли ме накара да обещая, че няма да кажа на родителите ни, така че аз насочих усилията си да я убедя, че вината не е била нейна. През цялото време ми повтаряше как Кийт не спирал да я уверява колко красива била и как не му оставила избор, че не му било възможно да откъсне поглед от нея. Накрая успях да я убедя, че не е направила нищо лошо, че не го е подвела, ала Карли продължи да настоява да не казвам на никого.