— Той не знаеше всички подробности — защитих го машинално. Имайки предвид темперамента на баща ми, ако родителите ми бяха сърдити един на друг, животът у дома щеше да стане доста неприятен за Зоуи — да не споменавам за майка ми. По-добре да осигуря мир. — Те не са му казали всичко.
— Понякога ги мразя. — В гласа на майка ми прозвуча гневна нотка. — Понякога мразя и него.
Не бях сигурна какво да й отговоря. Аз определено изпитвах негодувание срещу баща ми, но той си оставаше мой баща. Много от трудните решения, които се налагаше да вземе, бяха заради алхимиците. Знаех, че независимо колко задушаващо се чувствах понякога, работата на алхимиците бе важна. Хората трябваше да бъдат защитавани от вампирите. Знанието за съществуването им щеше да предизвика паника. Още по-лошо — можеше да подмами някои хора с по-слаба воля да станат роби на стригоите в замяна на безсмъртие и завинаги да погубят душите си. Случвало се е много по-често, отколкото ни се искаше да признаем.
— Всичко е наред, мамо — уверих я. — Добре съм. Вече нямам неприятности и дори съм в САЩ. — Всъщност не бях сигурна дали частта с „неприятностите“ е напълно вярна, но реших, че ще й подейства успокоително. Стантън ми бе казала да пазя в тайна местопребиваването ни в Палм Спрингс, но да издам, че не сме в чужбина, едва ли щеше да навреди особено на мисията. А и майка ми можеше да реши, че са ми възложили много по-лесна задача, отколкото бе в действителност. Двете си поговорихме още малко и тя ми каза, че се е чула със сестра ми Каролин. Зарадвах се да науча, че с нея всичко в колежа е наред. Исках отчаяно да узная нещо повече за Зоуи, ала устоях на изкушението да попитам мама. Боях се, че ако Зоуи ми се обади, ще установя, че още ми е бясна.
Легнах си, обзета от меланхолия. Искаше ми се да можех да споделя с майка си всичките си страхове и съмнения. Нима това не беше обичайното, което правеха майки и дъщери? Знаех, че тя щеше да го приветства. Аз бях тази, която се затрудняваше да излее душата си. Но бях твърде оплетена в мрежата от тайните на алхимиците, прекалено голям товар за една нормална тийнейджърка.
Когато се събудих след дълбокия и дълъг сън и видях слънчевата светлина, струяща през прозорците, се почувствах много по-добре. Имах да върша работа, която не ми позволяваше да се самосъжалявам. Припомних си, че правя това заради Зоуи, за мороите и за хората. Това ми позволи да се съсредоточа и да пропъдя цялата ми несигурност — поне засега.
Около обяд взех Кийт и подкарах колата извън града, за да се срещнем с Джил и мороя отшелник, който щеше да ни помага. Кийт разполагаше с доста информация за този тип, чието име беше Кларънс Донахю. Кларънс живееше в Палм Спрингс от три години, преместил се тук след смъртта на племенницата му в Лос Анджелис, което очевидно бе оказало доста травмиращ ефект върху него. Кийт се бе срещал с него два пъти във връзка с минали задачи и не спираше да се шегува със здравия разум на Кларънс.
— Знаеш ли, на него май не му достигат няколко литра кръвни банки — захили се Кийт.
Обзалагам се, че чакаше от дни, за да подхвърли репликата си. Шегата му бе проява на лош вкус — при това безумно тъпа, но колкото повече приближавахме към дома на Кларънс, толкова по-тих и нервен ставаше Кийт. Изведнъж ми хрумна нещо.
— Колко морои си срещал досега? — попитах го, когато отбихме от главния път и завихме по дълга, криволичеща алея. Къщата сякаш бе излязла от някои готически филм — правоъгълна кутия, изградена от сиви тухли, в пълен разрез с останалата архитектура на Палм Спрингс. Единственият признак, че се намирахме в Южна Калифорния, бяха типичните за района палмови дървета, които обграждаха къщата. Беше доста странна комбинация.
— Достатъчно — отвърна Кийт неопределено. — Мога да издържам присъствието им.
Увереността в тона му ми прозвуча пресилена. Осъзнах, че въпреки самохвалството и самонадеяното му поведение, Кийт всъщност се чувстваше много, много неудобно при перспективата да се намира в непосредствена близост до нечовешки същества. Беше разбираемо. С повечето алхимици бе така. Голяма част от нашата работа дори не включваше пряко взаимодействие с вампирския свят. Човешкият свят бе този, който се нуждаеше от грижи. Досиета трябваше да бъдат унищожени, а свидетелите — да се подкупват. По-голямата част от алхимиците имаха много малък контакт със съществата, предмет на нашата дейност, което означаваше, че основните познания на алхимиците се базираха на различни истории, а обучението се предаваше в семейството от поколение на поколение. Кийт ми бе казал, че се е срещал с Кларънс, но не спомена да е пребивавал в компанията на други морои или дампири — със сигурност не и с такава многочислена група, с която предстоеше да се срещнем.