Бях развълнувана не по-малко от него заради предстоящото съжителство с вампирите, но това вече не ме плашеше така, както някога. Бях претръпнала след общуването ми с Роуз и нейните спътници. Дори съм била в кралския двор на мороите — място, което малцина алхимици са посещавали. След като бях успяла да се измъкна невредима от центъра на тяхната цивилизация, бях сигурна, че ще мога да се справя с всичко, което ме очакваше в тази къща. Все пак бях длъжна да призная, че щях да се чувствам по-добре, ако домът на Кларънс не приличаше толкова на обитаван от духове замък от филм на ужасите.
Приближихме се до входната врата, представлявайки единен фронт по отношение на облеклото ни. Каквито и недостатъци да имаше, Кийт се обличаше добре. Сега носеше панталони в цвят каки, бяла риза и тъмносиня вратовръзка. Ризата му беше с къси ръкави, въпреки че се съмнявах това да помагаше кой знае колко в тази непоносима жега. Още бе началото на септември, но когато излязох от хотела, температурата достигаше трийсет и два градуса. Аз също изглеждах добре с кафявата си пола, чорапогащник и блуза с къси ръкави, щампована на светлокафяви цветя.
Чак сега осъзнах, че дрехите ни са в тон.
Кийт вдигна ръка, за да почука на вратата, но тя се отвори, преди да я бе докоснал. Потръпнах, леко изнервена, въпреки че непрестанно си повтарях, че няма защо да се притеснявам.
Този, който отвори, изглеждаше не по-малко изненадан от нас. Държеше пакет цигари в едната си ръка. Вероятно излизаше навън, за да пуши. Закова се на място и ни изгледа критично.
— Какво ви води насам, приятели? Да ме посветите в правата вяра? Или да ми продадете нещо набързо?
Обезоръжаващият му коментар успя да ми помогне да се отърся от притеснението си. Говорещият беше морой, малко по-голям от мен, с тъмнокафява коса, която несъмнено е била грижливо оформена, за да изглежда в пълен безпорядък. За разлика от смешните усилия на Кийт да подобри прическата си с обилни количества гел за коса, този тип действително изглеждаше добре. Като всички морои беше блед, висок, слаб и строен. Изумруденозелените му очи ни гледаха от лице, достойно да бъде изваяно от ръката на някой скулптор класик, които толкова обожавах. Шокирана, пропъдих това сравнение веднага, щом ми хрумна. В крайна сметка това беше вампир. Беше абсурдно да му се възхищавам, сякаш беше адски секси младеж от човешката раса.
— Господин Ивашков — заговорих любезно, — радвам се да ви видя отново.
Той се намръщи и ме изгледа отвисоко.
— Познавам те… Но откъде?
— Ние… — Миг преди да кажа „се запознахме“, осъзнах, че не беше точно така, защото при последната ни среща не бяхме официално представени един на друг. Той просто присъстваше, когато двете със Стантън бяхме извикани на разпит в двора на мороите. — Срещнахме се миналия месец. В кралския двор.
В очите му прочетох, че ме беше познал.
— Правилно. Ти си алхимичката. — За миг се замисли, след което ме изненада, като изрече името ми. След всичко останало, което се случваше по онова време в двора на мороите, не очаквах, че ме е забелязал. — Сидни Сейдж.
Кимнах, като се опитах да не изглеждам смутена от факта, че ме е разпознал. После осъзнах, че Кийт се беше смразил до мен. Побързах да го представя, запазвайки любезната усмивка на лицето си:
— Кийт, това е Ейдриън Ивашков. Ейдриън, това е моят колега Кийт Дарнъл.
Ейдриън протегна ръка, но Кийт не я стисна. Не можех да кажа защо не се здрависа с него — дали защото още беше шокиран или защото просто не искаше да докосва вампир. Но Ейдриън не се обиди. Просто отпусна ръката си и смеейки се ни заобиколи. Кимна към вратата.
— Очакват ви. Влизайте. — Ейдриън се наведе до ухото на Кийт и със заплашителен тон допълни: — Ако посмееш. — Смушка Кийт в рамото и се изсмя зловещо.
Кийт едва не подскочи няколко метра във въздуха. Ейдриън се ухили и закрачи надолу по градинската пътека, като пътьом си запали цигара. Погледнах кръвнишки след него, макар че цялото му изпълнение беше донякъде забавно — и побутнах Кийт към вратата.