— Хайде — подканих го.
Хладният въздух от климатика погали освежаващо кожата ми. Ако не друго, Кийт поне живна.
— Какво означава това? — попита настоятелно, докато влизахме в къщата. — Той едва не ме нападна!
Затворих вратата.
— Означава, че изглеждаше като глупак. А и той не ти направи нищо. Не можеше ли да се държиш още по-ужасено? Те знаят, че не ги харесваме, но ти имаше вид, сякаш всеки миг ще побегнеш.
Трябва да призная, че донякъде ми се понрави да видя Кийт стреснат, но човешката солидарност не поставяше под съмнение отговора на въпроса на чия страна бях.
— Не е вярно — възрази той, макар че явно се чувстваше засрамен. Поехме надолу по дълъг коридор с под от тъмно дърво и первази, които като че ли поглъщаха цялата светлина. — Господи, какво не им е наред на тези хора? О, сетих се. Те не са хора.
— Шшт — скастрих го, малко изненадана от яростта в гласа му. — Те са точно там. Не ги ли чуваш?
В дъното на коридора ни посрещнаха масивни френски врати. Стъклата им бяха с богати цветни орнаменти, които скриваха това, което бе зад тях, но до нас долитаха приглушени гласове. Почуках на вратата и изчаках, докато един глас не ни извика да влезем. Гневът по лицето на Кийт се бе изпарил и двамата си разменихме кратки, съчувствени погледи. Това беше. Началото.
Пристъпихме през вратите.
Когато видях кой е вътре, ченето ми едва не увисна, както на Кийт преди малко.
За миг дъхът ми секна. Бях се подиграла на Кийт, че се страхува да е близо до вампири и дампири, но сега, когато се озовах лице в лице срещу цяла група от тях, внезапно се почувствах като уловена в капан. Стените заплашваха да се стоварят отгоре ми и всичко, за което можех да мисля, бяха удължени кучешки зъби и кръв. Светът се залюля около мен — и не само, заради многобройната група.
Сред тях беше Ейб Мазур.
Дишай, Сидни. Дишай, заповядах си. Макар че никак не беше лесно. За мен Ейб бе въплъщение на хиляди страхове, по-точно на хилядите бъркотии, в които се бях забъркала.
Бавно, всичко наоколо си дойде на мястото и аз се овладях. В крайна сметка Ейб не беше единственият тук и аз се насилих да се съсредоточа върху останалите, без да му обръщам внимание.
В стаята с него седяха още трима, двама от които разпознах. Непознатият, възрастен морой, с оредяваща коса и големи бели мустаци, трябваше да е нашият домакин Кларънс.
— Сидни! — Това беше Джил Мастрано, със светнали от радост очи.
Харесвах Джил, но не мислех, че чак толкова съм впечатлила момичето, че да получа такова топло посрещане. Джил сякаш едва се сдържаше да не изтича и да ме прегърне, а аз се молех да не го стори. Не исках Кийт да е свидетел на това. И което беше по-важно, не желаех Кийт да докладва за това.
До Джил седеше дампир, когото познавах по същия начин като Ейдриън. Искам да кажа, че го бях виждала, но никога не се бяхме запознавали. Когато ме разпитваха в кралския двор, Еди Кастъл също присъстваше, и ако не ме лъжеше паметта, той също имаше свои неприятности. На практика той приличаше на човек с атлетичното си тяло и загоряло от слънцето лице — признак, че прекарва голяма част от времето си на открито. Косата му беше светлокестенява, а лешниковите му очи изгледаха двама ни с Кийт приятелски, но предпазливо. Така беше с всички пазители. Те винаги бяха нащрек, винаги следяха за евентуална опасност. В известна степен го намирах за успокояващо.
След като огледах стаята, отново насочих очи към Ейб, който ме наблюдаваше и изглеждаше развеселен от очевидното ми пренебрежение към него. На устните му заигра лукава усмивка.
— Е, госпожице Сейдж — изрече бавно. — Няма ли да ме поздравите?
Глава 4
Ейб притежаваше външност, която можеше да накара много хора да онемеят, дори и да не знаеха нищо за него. Въпреки жегата навън, този морой носеше костюм и вратовръзка. Поне костюмът му беше типично летен, бял, но все пак изглеждаше като дреха, предназначена да те стопли. Ризата и вратовръзката му грееха в ярко пурпурно, със същия цвят като розата, надничаща от джобчето на сакото му. По ушите и врата му блестеше злато. Той бе с турски произход и имаше по-тъмен тен от мнозинството морои, но все пак беше по-блед от представители на човешката раса като мен и Кийт. Видът на Ейб наистина ми напомняше на загорял от слънцето мъж, боледувал за кратко.