— Сидни — рязко заговори той. — Мисля, че познаваш Дона Стантън.
Страховитата алхимичка стоеше до прозореца със скръстени ръце. Изглеждаше все така стегната и слаба, както я помнех. Бях прекарала доста време с нея, макар че не можех да кажа, че сме станали приятелки — особено след като определени мои действия завършиха с това, че и двете се озовахме под нещо като „вампирски домашен арест“. Но дори и все още да таеше негодувание към мен, не го показа. Кимна ми учтиво, със съвсем делово изражение.
Тримата други алхимици бяха мъже. Представени ми бяха като Барнс, Микълсън и Хоровиц. Барнс и Микълсън бяха на възрастта на баща ми и Дона Стантън. Хоровиц беше по-млад, около двайсет и пет годишен, и сега подреждаше комплекта инструменти, каквито използваха майсторите на татуировки. Всички бяха облечени като мен делово, с обикновени дрехи с непривличащи вниманието цветове. Алхимиците от векове играеха ролята на „мъже в черно“, много преди хората да започнат да мислят за наличието на живот в други светове. Когато светлината озари лицата им по-добре, видях, че всеки от тях имаше върху бузата си татуировка с форма на лилия, също като мен.
Отново ме обзе силно безпокойство. Дали това нямаше да е някакъв разпит? Или опит да преценят дали решението ми да помогна на едно момиче — ренегат и наполовина вампир — означаваше, че съм пренасочила лоялността си другаде? Скръстих ръце пред гърдите си и се постарах да надяна сдържано и безстрастно изражение, надявайки се да изглеждам хладнокръвна и уверена. Ако все още имах някакъв шанс да пледирам невинна, възнамерявах да го сторя с твърд и решителен вид.
Но преди някой да успее да отрони и дума, при нас влезе Зоуи. Затвори вратата след себе си и се огледа ужасено, с разширени очи. Кабинетът на баща ми беше много просторен — беше го построил като пристройка към къщата — така че имаше достатъчно място за всички присъстващи. Но докато гледах как сестра ми реагира при влизането си, разбрах, че Зоуи се чувства задушена и като уловена в капан. Погледите ни се срещнаха и аз се опитах да я успокоя безмълвно. Навярно се получи, защото се приближи и застана до мен. Сега изглеждаше по-малко уплашена.
— Зоуи… — заговори баща ми. Остави името й да увисне във въздуха, така както само той умееше, за да стане ясно и на двете ни, че е разочарован. Веднага разбрах защо. Тя беше с джинси и стар пуловер, а кестенявата й коса бе сплетена в две хубави, но хлабави плитки. Според стандартите на някои друг сигурно щеше да изглежда „представително“, но не и според неговите. Усетих как сестра ми се сви до мен, а аз изпънах рамене, опитвайки се да изглеждам по-висока и стабилна, като истинска закрилница. След като се увери, че двете със Зоуи сме наясно с недоволството му, той я представи на останалите. Стантън й кимна учтиво, както на мен преди малко, преди да се обърне към баща ми.
— Не разбирам, Джаред — каза Стантън. — Коя от двете ще използваме?
— Ами точно в това е проблемът — отвърна баща ми. — Искат Зоуи, но не съм сигурен, че е готова. Всъщност зная, че не е. Преминала е само през основните курсове от обучението. Но имайки предвид неотдавнашното… преживяване на Сидни…
Умът ми тутакси започна да сглобява парчетата от пъзела. Първото и най-важното бе, че май щях да се размина с поправителния център. Или поне засега се бях отървала от тази заплаха. Все пак бе нещо. И това, което предположих преди малко, се оказа вярно. Алхимиците замисляха някаква мисия или задача и някой искаше да изпрати Зоуи, тъй като тя, за разлика от останалите членове на нашата фамилия, досега с нищо не беше предала алхимиците. Баща ми казваше истината — тя наистина бе преминала само началното обучение. Нашата работа се предаваше от поколение на поколение и аз от много години бях избрана за следващия алхимик във фамилията Сейдж. По-голямата ми сестра Карли беше пропусната и понастоящем учеше в колеж, а и вече се смяташе за твърде стара, за да бъде тепърва обучавана. Баща ми подготвяше Зоуи като резервен вариант, в случай че нещо се случи с мен, като автомобилна катастрофа или ако вампирите ми строшат костите например.
Пристъпих напред, но не знаех какво да кажа. Единственото, което знаех със сигурност, беше, че не можех да позволя Зоуи да бъде въвлечена в схемите на алхимиците. Страхувах се за нейната сигурност повече, отколкото от отиването ми в поправителен център — а, повярвайте ми, изпитвах истински ужас от това.
— След случилото се обясних причините за действията си пред комитета — подех аз. — Останах с впечатлението, че разбраха защо съм постъпила така. Аз съм напълно подготвена да изпълня всичко, което се налага — при това много по-добре от сестра ми. Имам опит в реални условия. Познавам тази работа отвсякъде.