— Здравейте — поздравих го сковано. Усмивката му още повече се разшири.
— Много ми е приятно да те видя отново.
— И за мен винаги е удоволствие. — Изрекох лъжата машинално, като робот, но се надявах, че така е по-добре, отколкото да прозвуча страхливо.
— Не, не — побърза да ме опровергае. — Удоволствието е изцяло мое.
— Щом казвате — съгласих се веднага. Това обаче още повече го развесели.
Кийт отново бе застинал, затова пристъпих към възрастния морой и му протегнах ръка, така че поне един от нас да демонстрира добри маниери.
— Вие трябва да сте господин Донахю? Аз съм Сидни Сейдж.
Кларънс се усмихна и се ръкува със сбръчканата си ръка. Не потрепнах, макар че едва се удържах. За разлика от повечето морои, с които се бях срещала, той не прикри кучешките си зъби, когато се усмихна, от което за малко да падне маската ми на добродушно настроен гост. Това отново ми напомни, че независимо колко приличаха на хората, всички тук си оставаха вампири.
— Толкова ми е приятно да се срещнем — заговори той. — За теб съм слушал чудесни отзиви.
— О, така ли? — удивих се, като повдигнах вежди. Учудих се кой може да му е разказвал за мен.
Кларънс кимна енергично.
— Ти си добре дошла в моя дом. Чудесно е да имаме толкова голяма компания.
Всички останали бяха представени. Еди и Джил си оставаха леко резервирани, но и двамата се държаха приятелски. Кийт нито веднъж не рискува да стисне нечия ръка, но поне престана да се прави на лигав глупак. Когато го поканиха, седна на един стол и надяна арогантното си изражение, което навярно трябваше да мине за самоуверено. Надявах се да не ни засрами още повече.
— Извинете — обади се Ейб, като се наведе напред. Черните му очи проблеснаха. — Как казахте, че е вашето име? Кийт Дарнъл?
— Да — потвърди Кийт. Измери Ейб с любопитен, изучаващ поглед, несъмнено припомнил си разговора на алхимиците в Солт Лейк Сити. Дори и при цялото перчене на Кийт усетих в него лека нотка на безпокойство. Ейб умееше да създава подобно впечатление. — Защо питате?
— Няма конкретна причина — махна с ръка Ейб. Погледът му се насочи към мен, сетне отново към Кийт. — Просто името ми звучи познато, това е всичко.
— Баща ми е много важна личност сред алхимиците — заяви Кийт високомерно. Малко се бе отпуснал, вероятно защото си мислеше, че историите за Ейб са силно преувеличени. Глупак. — Несъмнено сте чували за него.
— Несъмнено — потвърди Ейб. — Не се съмнявам, че е важна личност. — Говореше така небрежно, че никой не го заподозря в лъжа. Само аз знаех истинската причина, поради която Ейб знаеше кой е Кийт, но определено не желаех това да се разкрива. Не исках също Ейб да ни засипва с още намеци, което подозирах, че правеше само за да ме смути.
Опитах се да сменя темата на разговора и да получа някои отговори.
— Не знаех, че ще се присъедините към нас, господин Мазур. — Прекалено захаросаният ми тон напълно съответстваше на неговия.
— Моля те — побърза да ме поправи Ейб. — Много добре знаеш, че можеш да ме наричаш просто Ейб. За съжаление няма да мога да остана. Само наминах, за да се уверя, че цялата група е пристигнала благополучно, както и за да се срещна с Кларънс.
— Много мило от твоя страна — отвърнах сухо. Дълбоко се съмнявах, че мотивите на Ейб са толкова простички. Ако се бях научила на нещо, то е, че нещата никога не бяха прости, ако е замесен Ейб Мазур. Той притежаваше истински талант за интриги. Не само искаше да наблюдава събитията, но и да ги контролира.
Ейб се усмихна победоносно.
— Е, знаеш, че винаги се стремя да помагам на тези, които се нуждаят от помощта ми.
— Да — прозвуча внезапно един нов глас. — Точно това ми идва на ум, когато си мисля за теб, старче.
Не очаквах някой да ме шокира повече от Ейб, но явно бях сбъркала.
— Роуз? — Името изскочи като въпрос от устните ми, макар да нямаше капка съмнение коя бе новодошлата. В края на краищата имаше само една Роуз Хатауей.
— Здрасти, Сидни — поздрави ме тя и ми се усмихна леко и закачливо при влизането си в стаята. Блестящите й тъмни очи изглеждаха приятелски, но това не й попречи да провери всички в стаята, също както бе направил Еди преди това. Така е с пазителите. Роуз беше висока почти колкото мен и облечена само с джинси и червено потниче. Но, както винаги, имаше нещо екзотично и опасно в красотата й, което я отличаваше от всички останали. Грееше като тропическо цвете в тази тъмна, задушна стая. От онези пищни цветя, които могат да те убият. Никога не бях виждала майка й, но не беше трудно да се разпознае в нея турското наследство от Ейб, като дългата й, много тъмно кестенява коса. На оскъдното осветление косата на Роуз изглеждаше почти черна. Погледът й се спря върху Кийт, след което му кимна учтиво: — Здравей, алхимико.