— Да слушаш. Да слушаш и да наблюдаваш. — Можех идеално да си представя как, докато говори с онзи негов самоуверен и вездесъщ тон, Ейб поглажда брадичката си. — Наблюдавай всички, Кларънс, Лий, алхимиците. Джил и Еди. Обръщай внимание на всяка дума, на всяка подробност и по-късно ми докладвай. Всичко може да се окаже полезно.
— Не съм сигурен, че това действително обяснява нещата.
— Ти притежаваш потенциал, Ейдриън. Твърде много потенциал, за да се погубва напразно. Съжалявам за случилото се с Роуз, но трябва да продължиш напред. Може би в момента ти се струва, че нещата нямат смисъл, но по-късно ще добият. Довери ми се.
Почти ми стана жал за Ейдриън. Някога Ейб също ми беше казал да му се доверя и виж как се обърнаха нещата.
Изчаках двамата морои да влязат в къщата и след минута ги последвах. В дневната Кийт продължаваше да се държи наперено, но изглеждаше облекчен да ме види. Обсъдихме още някои подробности и определихме графика на захранванията, за който отговарях аз, тъй като трябваше да отвеждам с колата си Джил (и Еди, защото не искаше да я изпуска от поглед) до къщата на Кларънс, както и да я връщам обратно.
— Как ще си осигуриш захранващ? — попитах Ейдриън. След като подслушах разговора му с Ейб, вече бях много по-любопитна за неговата роля тук.
Ейдриън стоеше до стената на отсрещния край на стаята. Ръцете му бяха скръстени отбранително, а в позата му се долавяше напрегнатост, контрастираща с ленивата усмивка, играеща върху устните му. Не можех да съм сигурна, но ми се струваше, че той съзнателно стоеше колкото е възможно по-далеч от Роуз.
— Като тръгна надолу по коридора.
— Ейдриън ще отседне тук при мен — обясни Кларънс, видял озадаченото ми изражение. — Ще е хубаво да имам край себе си някой друг, освен тези стари стени.
— О! — промълвих на глас, а под носа си промърморих: — Като „Тайната градина“.
— Хмм? — попита Ейдриън, накланяйки глава към мен. Трепнах. Слухът им наистина беше добър.
— Нищо. Просто си мислех за един роман, който съм чела.
— О — Махна презрително с ръка Ейдриън и извърна поглед. Изрече думата така, сякаш заклеймяваше всички книги по света.
— Не забравяй и мен — обади се Лий и се усмихна на баща си. — Казах ти, че по-често ще се навъртам наоколо.
— В такъв случай се надявам, че присъствието на младия Ейдриън ще те държи по-далеч от неприятности — заяви Кларънс.
Никой не каза нищо, но видях как приятелите на Ейдриън си размениха развеселени погледи.
Кийт не изглеждаше толкова уплашен, както когато пристигнахме, но в него се усещаха някакво нетърпение и раздразнение, които не можех напълно да разбера.
— Е — поде той, след като се изкашля, — трябва да тръгвам, за да свърша една работа. И след като ти ще си моят шофьор, Сидни…
Не се доизказа, но ме погледна многозначително. От това, на което станах свидетел, бях по-сигурна от всякога, че в Палм Спрингс почти не се срещат вампири. Честно, не си представях каква „работа“ трябва да свърши Кийт, но рано или късно трябваше да тръгнем. Еди и Джил отидоха да си вземат багажа, а Роуз се възползва от възможността да ме дръпне настрани.
— Как си? — попита тя с приглушен тон. Усмивката й беше искрена. — Тревожех се за теб, откакто… Ами, знаеш. Никой не ми каза какво се е случило с теб. — Последният път, когато я видях, пазителите ме държаха като затворничка в един хотел, докато мороите се опитваха да разберат доколко голяма е била ролята ми в бягството на Роуз.
— Отначало имах малко неприятности — отвърнах. — Но това е минало. — Какво е една малка лъжа между приятели? — Роуз беше толкова силна, че не можех да понеса мисълта да изглеждам слаба пред нея. Не исках тя да знае, че все още живеех в страх от алхимиците, принудена да се съгласявам на всичко, само и само да спечеля отново благоразположението им.
— Радвам се — рече Роуз. — Казаха ми, че първоначално са смятали да изпратят тук сестра ти.
Думите й отново ми напомниха, че Зоуи можеше всеки момент да ме замени.
— Беше недоразумение.
Роуз кимна.
— Е, по-спокойна съм като зная, че ти си тук, но все още е трудно… Все още се чувствам длъжна да пазя Джил. Ала трябва да пазя и Лиса. Те смятат, че Джил е по-лесната мишена, но не са се отказали да стигнат и до Лиса. — Тъмните й очи заблестяха от вътрешен смут и аз изпитах жал към нея. Точно това не успях да обясня на алхимиците — как понякога вампирите и дампирите толкова много приличат на хората. — Знаеш ли, беше истинска лудница, след като Лиса се качи на трона. Мислех, че най-сетне двамата с Дмитрий ще имаме малко спокойствие. — Усмивката й се разшири. — Би трябвало вече да зная, че с нас нищо не е просто. Прекарваме цялото си време да пазим Лиса и Джил.