Тъжно ми бе да се разделя с Роуз, но се радвах, че нашето заминаване щеше да прекрати контактите ми не само с Ейб, но и с Кийт. Ейб се раздели с нас с типичните си загадъчни коментари и многозначителен поглед към мен, който никак не ми се понрави. Оставих Кийт пред апартамента му, преди да продължа към „Амбъруд“. Той ми обеща, че ще ме държи в течение на новите събития. Честно казано, доста се зачудих какво разбираше под това „да ме държи в течение“, след като аз щях да се нагърбя с цялата работа. Според мен той нямаше да върши нищо, освен да се мотае в апартамента си в центъра на града. Все пак си струваше да се отърва от него. Никога не бях очаквала, че ще бъда така щастлива да карам кола в компанията на един вампир и един дампир.
През цялото пътуване до училището Джил продължаваше да изглежда смутена. Еди го усети и се опита да я утеши. Извърна се назад към нея от предната седалка.
— Скоро ще се видим с Ейдриън.
— Зная — отвърна тя с въздишка.
— И нищо лошо няма да се случи. Ти си в безопасност. Те не могат да те намерят тук.
— И това го зная — потвърди Джил.
— Толкова ли беше зле? — попитах ги. — Говоря за атаката. Никой не ми съобщи повече подробности. — С ъгълчето на окото си видях как Еди отново погледна назад към Джил.
— Достатъчно зле — призна той мрачно. — Но сега всички са добре, така че само това има значение.
Никой от тях не каза нищо повече и аз бързо схванах намека, че няма да узная допълнителни подробности. Държаха се, сякаш атаката не е била кой знае какво, но бяха прекалено уклончиви. Беше се случило нещо, за което не знаех — а по всяка вероятност и алхимиците не знаеха — нещо, което се стараеха да запазят в тайна. Предполагах, че е свързано с присъствието на Ейдриън тук. Той бе споменал за „очевидни причини“ за идването му в Палм Спрингс, а Ейб бе намекнал за някакъв мотив, за който и самият Ейдриън не знае. Цялата тази работа бе донякъде дразнеща, имайки предвид, че рискувах живота си. Как можеха да очакват от мен да си върша добре работата, ако продължаваха с тази плетеница от тайни?
Алхимиците са свикнали да работят с тайни и въпреки спорното ми минало, все още си оставах в достатъчна степен алхимик, за да негодувам, задето не получавам отговори на въпросите си. За щастие, бях в достатъчна степен алхимик, за да потърся и намеря сама отговорите.
Разбира се, знаех, че няма да стигна до никъде, ако точно сега се опитам да измъкна истината от Джил и Еди. Трябваше да се държа приятелски и да ги предразположа да бъдат спокойни с мен. Те може да не питаеха тайното убеждение, че хората са създания на мрака, но това не означаваше, че ми вярват. Не ги обвинявах. В края на краищата определено и аз не им вярвах.
Пристигнахме в „Амбъруд“ късно вечерта. Двамата с Кийт предварително бяхме огледали училището, но Еди и Джил се озъртаха на всички посоки с широко отворени очи. Докато отвън къщата на Кларънс създаваше впечатление за старомодна, училището бе светло и модерно, постройките бяха измазани с венецианска мазилка, което бе характерно за сградите в Калифорния и за цялата архитектура в Югозапада. Сред тучните зеленеещи се морави бяха разпръснати палми. На фона на гаснещата светлина учениците все още се разхождаха, по двойки или на групи, по многобройните алеи, прекосяващи тревните площи.
По пътя си взехме храна от заведение за бързо хранене, но заради късния час двете с Джил трябваше да се разделим с Еди. Като навършила осемнайсет, притежаваща кола и „родителско разрешение“, аз се радвах на немалко свобода, но все пак с настъпването на нощта и за мен важеше вечерният час, както за всички останали. Еди беше притеснен, че се налагаше да остави Джил, особено когато разбра колко далеч се намира неговото спално помещение от нашето.
Училище „Амбъруд“ се простираше на голяма територия, като включваше три кампуса: източен, западен и централен. В източния кампус се намираше общежитието за момичетата, докато западният кампус бе запазен за момчетата. В централния кампус, който бе най-голям от трите, се намираха административните сгради, учебните зали и спортните комплекси. Трите кампуса бяха отдалечени на около километър и половина, затова се обслужваха от вътрешна автобусна линия през целия ден, макар че съществуваше и възможността да се ходи пеша, за тези, които не се плашеха от горещината.