Еди сигурно знаеше, че не може да остане в спалното помещение на момичетата, макар да подозирах, че ако имаше начин, щеше да спи в краката на Джил като предано куче пазач. Донякъде бе забавно да ги гледам. Никога не бях наблюдавала в действие отношенията между морой и пазител. Докато бях с Роуз и Дмитрий, те просто се опитваха да оцелеят, а освен това и двамата бяха дампири. Ала сега, когато най-после имах възможността да видя системата им в действие, най-после разбрах защо дампирите се обучават толкова усилено. Трябва да си отлично трениран, за да умееш постоянно да си нащрек. Дори и в най-спокойните моменти, Еди не преставаше да следи зорко всичко край себе си. Нищо не убягваше от погледа му.
— Доколко е добра охранителната система тук? — попита, когато влязохме в общежитието на момичетата. Бе настоял да я провери, преди да се прибере в мъжкото общежитие. В този час преддверието бе тихо, влязоха само две ученички с кашони и куфари, използващи последната минута за настаняване. Като минаха покрай нас, ни изгледаха любопитно и аз усетих как стомахът ми се сви на топка от притеснение. Имайки предвид всичко, което бях преживяла, животът в гимназията не би трябвало да ме плаши, — но ме плашеше. Това не се изучаваше в уроците на алхимиците.
— Охранителната система е достатъчно добра — отвърнах тихо, докато се обръщах към Еди. — Те не се опасяват от вампири убийци, но определено се грижат за безопасността на учениците си. Зная, че през цялата нощ има дежурна охрана.
Еди огледа надзирателката в женското общежитие — набита сивокоса жена, която наблюдаваше преддверието от бюрото на рецепцията.
— Мислиш ли, че тя притежава някакви бойни умения? Дали би могла да се справи с някой нападател?
— Обзалагам се, че ще повали всеки, който се опита да се промъкне в спалните на момичетата — пошегува се Джил. Сложи ръка върху неговата и той подскочи. — Отпусни се. Това място е безопасно.
Странно, но загрижеността на Еди беше успокояваща и ме караше да се чувствам сигурна. В същото време не можех да не се замисля отново защо е толкова бдителен. Той е бил там по време на нападението, за което никой не искаше да ми разкаже. Познаваше заплахата, защото бе станал свидетел. Щом като дори сега бе толкова нащрек, то какви ли опасности все още ни грозяха? Алхимиците ме бяха накарали да повярвам, че след като веднъж се скрием в „Амбъруд“, всичко ще бъде наред и просто ще трябва да чакаме. В разговора си с Роуз се бях опитала да я убедя в същото. Ала поведението на Еди подсказваше друго.
Стаята в общежитието, която споделях с Джил беше малка по моите стандарти. Още от дете винаги съм имала своя стая и никога не ми се е налагало да се тревожа дали ще имам достатъчно място за дрехите си. Докато бях в Санкт Петербург, дори разполагах със свой апартамент. При все това от единствения прозорец в спалнята ни се разкриваше просторна гледка към задния двор. Всичко в стаята беше леко и светло. Обзавеждането беше с мебели от кленово дърво, които изглеждаха съвсем нови: леглата, бюрата и шкафовете. Нямах опит в живеенето в общежитие, но съдейки по реакцията на Джил, можех да приема, че бяхме улучили добра стая. Тя ми се закле, че тази била по-голяма от стаята, в която живеела в академията на мороите „Свети Владимир“ и затова сега бе неизказано щастлива.
Все пак се запитах дали стаята не й се струваше просторна поради простата причина, че нямахме много багаж, с който да я запълним. Нито една от нас не бе успяла да вземе много вещи заради бързото ни заминаване. Мебелите придаваха на интериора топло, приятно чувство, но без личните украшения и дреболии, без намесата на човешка ръка тук-там, стаята бе като изрязана от каталог. Надзирателката в женското общежитие, госпожа Уедърс, се удиви, като ни видя да се появяваме с толкова малко багаж. Другите момичета, които по-рано бях видяла да пристигат, идваха с коли с претъпкани до пръсване багажници. Надявах се да не изглеждаме подозрителни.
Докато се приготвяхме да си лягаме, Джил отиде до прозореца и се загледа навън.
— Много е сухо тук — промърмори тя, повече на себе си, отколкото на мен. — Поддържат моравите зелени, но е толкова странно да не усещаш влага във въздуха. — Изгледа ме стеснително. — Аз владея магията на водата.
— Зная — кимнах й, неуверена какво друго да добавя. Тя говореше за магическите способности, които мороите притежаваха. Всеки морой специализираше в един от четирите основни природни елемента — земя, въздух, огън и вода, или в много трудния за разпознаване, изцяло психически елемент — духа. Малцина го владееха, макар да бях чула, че Ейдриън е един от тях. Нямаше да съм особено разочарована, ако Джил не можеше лесно да призовава своята магия тук. Магията на мороите беше сред онези неща, като пиенето на кръв, които съвсем отрезвяващо — като яка плесница през лицето — ми напомняха, че тези същества, с които се смеех и хранех, не са хора.