Ако не бях така изтощена от пътуването с Кийт в колата, вероятно нямаше да мога да заспя, измъчвана от страха, че спя в една стая с вампир. Когато за пръв път срещнах Роуз, въобще не бях в състояние да оставам в една стая с нея. Трескавото ни бягство малко промени това и накрая можех да си позволя да не съм вечно нащрек около нея. Сега обаче някои от тези стари страхове изпълзяха от мрака. Вампир, вампир. Неуморно си повтарях, че това е само Джил и нямаше защо да се боя от нея. Накрая умората ме надви и заспах.
На сутринта не можах да се сдържа и се проверих в огледалото дали нямам белези от ухапвания по шията или други признаци на вампирско нашествие. Като се уверих, че по мен няма нищо съмнително, тутакси се почувствах като пълна глупачка. Джил се събуди с мъка, така че нямаше смисъл да си я представям как се прокрадва тайно в нощния мрак към леглото ми. Доста ми беше трудно да я измъкна от стаята навреме за опознавателната обиколка на гимназията. Тя беше отпусната, със зачервени очи и не спираше да се оплаква от главоболие. Предположих, че няма защо да се тревожа от среднощни атаки от съквартирантката ми.
Най-после успя да се надигне от леглото и да се приготви. Излязохме от общежитието и открихме Еди, заедно с други ученици, край един от фонтаните в централния кампус. Повечето от насъбралите се ми се сториха деветокласници като Джил. Само неколцина бяха на възраст колкото Еди и мен. Изненадах се, като го видях да разговаря непринудено със стоящите около него. Не бях забравила колко бдителен беше вчера и не очаквах да го заваря така безгрижен, а още по-малко да е способен да общува тъй оживено със съучениците си, но той явно се справяше отлично. Като тръгнахме, обаче, го видях да се оглежда крадешком наоколо. Умееше да се преструва на ученик, също като мен, но си оставаше дампир.
Тъкмо ни казваше, че още не се е запознал със съквартиранта си, когато пред нас изникна едно усмихнато момче с яркосини очи и червеникава коса.
— Здравейте — заговори ни той. Като се приближихме към него, забелязах, че лицето му е обсипано с лунички. — Ти ли си Еди Мелроуз?
— Да, аз съм — завъртя се Еди, чевръст като опитен пазител, готов да посрещне всяка възможна заплаха. Но като видя новодошлия, Еди напълно се скова. Очите му леко се разшириха и той забрави това, което се готвеше да каже.
— Аз съм Мика Валънс. Ще бъда твой съквартирант… А също и ваш наставник. — Кимна към останалите ученици и се усмихна. — Но исках първо да дойда да ви поздравя. Пристигнах едва тази сутрин. Майка ми настоя да остана вкъщи до последния ден от ваканцията.
Еди се взираше в Мика, сякаш бе видял призрак. Огледах внимателно Мика, чудейки се какво пропускам. На мен ми изглеждаше съвсем нормален. Каквото и да ставаше, Джил също нямаше представа, защото наблюдаваше новодошлия със съвършено спокойно изражение, без никаква тревога или изненада.
— Приятно ми е да се запознаем — рече Еди накрая. — Това са моите, ъъ, сестри — Джил и Сидни.
Мика ни озари поотделно с усмивката си. Излъчваше непринуденост, която ме предразполагаше. Разбирах защо са го избрали да посреща новопостъпилите ученици и да ги запознава с обстановката и порядките. Чудех се защо Еди реагира толкова странно.
— В кой клас си? — обърна се Мика към мен.
— Дванайсети — отвърнах. — Двамата с Еди сме близнаци — допълних, припомняйки си лъжливите ни самоличности.
— Аз съм в девети — обади се Джил.
Като огледах нашето „семейство“, забелязах, че двамата с Еди лесно бихме могли да минем за брат и сестра. Цветовете на косите ни бяха подобни и, разбира се, и двамата приличахме на хора. И въпреки че след като погледне Джил, представител на човешката раса едва ли ще възкликне: „Вампир!“, тя притежаваше специфични черти, които я отличаваха от болшинството хора. Телосложението й и бледото лице определено контрастираха с моя външен вид и този на Еди.
Дори и Мика да забеляза липсата на семейна прилика, не го показа.
— Притесняваш ли се, че постъпваш в гимназия? — обърна се към Джил.