Хоровиц беше разпънал една сгъваема маса в далечния край на кабинета на баща ми. Потупа я и ми се усмихна приятелски.
— Скачай тук — каза ми той. — Да си получиш билета.
Барнс го изгледа неодобрително.
— Моля те. Би могъл да покажеш малко повече уважение към ритуала, Дейвид.
Хоровиц само сви рамене. Помогна ми да легна по гръб и макар че прекалено много ме беше страх от останалите, за да му се усмихна открито, се надявах благодарността ми да се чете в очите ми. Последвалата му усмивка потвърди, че напълно ме разбира. Извърнах глава и видях как Барнс постави почтително една черна чанта върху помощната масичка отстрани. Другите алхимици се струпаха около него и скръстиха ръце пред гърдите си. Предположих, че той изпълнява ролята на първожрец в подобни обреди. Повечето от дейностите на алхимиците се базираха на науката, но някои задачи изискваха божествена подкрепа. В края на краищата най-важната ни мисия — да защитаваме хората — се коренеше в убеждението, че вампирите са противоестествени създания, противоречащи на Божия замисъл. Заради това първожреците — нашите свещеници — работеха рамо до рамо с нашите учени.
— О, Господи — произнесе той напевно, като затвори очи. — Благослови тези еликсири. Отнеми им петното на злото, за да може тяхната животоподдържаща сила да засияе с пълната си чистота върху нас, твоите слуги.
Отвори чашата и извади четири малки шишенца, всичките пълни с тъмночервена течност. Върху всяко от тях имаше етикет, който не можах да прочета. С уверена ръка и опитно око Барнс отсипа точно отмерени дози от всяко шишенце в една по-голяма бутилка. И като изреди всичките четири шишенца, извади малко пакетче с някакъв прах, което изсипа при сместа в бутилката. Леко ми залютя на очите от миризмата, разнесла се във въздуха, докато съдържанието на бутилката се оцвети в златисто. Барнс подаде бутилката на Хоровиц, който стоеше до него, готов да действа, с игла в ръката. Всички се отпуснаха, защото церемониалната част от ритуала приключи.
Извърнах се послушно настрани, като отметнах косата от бузата си. След миг сянката на Хоровиц надвисна над мен.
— Малко ще щипе, но не както първия път, когато ти е направена. Ще е само като докосване — обясни ми той любезно.
— Зная — казах, защото вече ми бяха опреснявали татуировката. — Благодаря.
Иглата убоде кожата ми, а аз се постарах да не трепна. Наистина щипеше, но както Хоровиц ми обясни, той нямаше да ми прави нова татуировка. Само щеше да инжектира малка доза от мастилото в съществуващата татуировка, за да я зареди отново със сила на въздействие. Сметнах това за добро предзнаменование. Зоуи може би още не беше вън от опасност, но сигурно нямаше да си правят труда да ми опресняват татуировката, ако искаха само да ме изпратят в поправителен център.
— Докато чакаме, можете ли да ни разкажете накратко какво се е случило? — попита баща ми. — Казаха ми единствено, че се нуждаете от тийнейджърка. — Изрече го, като че ли ставаше дума за момиче, което просто трябва да е на разположение. Потиснах вълната от гняв, надигнала се срещу баща ми. Явно за него ние бяхме само това.
— Изправени сме пред сложна ситуация — чух как Стантън заговори. Най-после щях да узная някои отговори. — С мороите.
Въздъхнах облекчено. По-добре с тях, отколкото със стригоите. Всяка от ситуациите, пред които се изправяха алхимиците, неизменно бе свързана с някоя от вампирските раси и аз ежедневно се сблъсквам с живите вампири, тези, които не убиват. Понякога те почти не се различаваха от хората, (макар че никога няма да го кажа на някого тук), и живееха и умираха като нас. За разлика от тях, стригоите бяха извратени изчадия на природата. Те бяха неживи вампири, убийци. Биваха създавани или когато някой стригой принуди насила жертвата си да пие от кръвта му, или когато морой съзнателно отнемеше живота на другиго, изпивайки кръвта му. Ситуациите, включващи участието на стригои, обикновено завършваха с нечия смърт.
През главата ми преминаха най-различни възможни сценарии, докато се опитвах да разбера какъв проблем бе предизвикал реакцията на алхимиците тази вечер: човек, който е забелязал някой с удължени кучешки зъби; захранващ, който е избягал и е станал известен на обществото; или морой, лекуван от човешки лекари… Това бяха все проблеми, с които ние, алхимиците, най-често се сблъсквахме, с които бях обучена да се справям и с лекота да прикривам. Но защо се нуждаеха от „тийнейджърка“, за да разрешат някой от тях, за мен си оставаше пълна загадка.