Но не бе изключено и да се лъжа и ето защо си казах, че не бива да предприемам срещу него нищо докато не разполагах черно на бяло с доказателства за неговата непочтеност. Ако пак го обидех без каквато и да било причина, всички лесно можехме да си навлечем отмъщението на могъщия шейх.
— Тъй като познаваш Кубет ал Ислам толкова добре — обърна се Масуд към него, — сигурно ще можеш да ни кажеш коя от тези руини представлява Бейт Ибн Риза [12]? Там ще трябва с благоговение да се помолим.
Абд ал Кахир посочи към една купчина развалини, намираща се откъм южната страна и отговори:
— Ето къде трябва да ви заведа. Конете ще останат тук.
— Защо? — попитах аз. — Можем да яздим дотам.
При тези думи в очите му пробляснаха заплашителни искрици и той отговори:
— Конете не са ваши, а мои и ще останат там където аз наредя!
— Тогава и аз оставам тук!
б Прави каквото искаш. А другите нека дойдат с мен!
Шейхът се отдалечи и хората го последваха. Едва намерих време да пошушна на Масуд да бъде предпазлив и да хвърля на Омар бен Садек предупредителен поглед. Халеф остана при мен.
— Няма ли да отидеш с тях? — попитах го.
— Не. Мястото ми е при моя сихди и нямам причина да почитам чак толкова този Ибн Риза. Аз почитам Иса, но не и Риза. Изглежда шейхът не ти харесва особено, а?
— Не. Подозирам го, че крои нещо пъклено срещу нас. Ти остани тук при конете, а аз ще отида да видя дали предположенията ми ще се потвърдят!
— Какви предположения?
— Че неговите мунтафики също се намират наблизо.
— Но те са в селото Ал Нахит!
— Дано да е така! Досега тая само подозрения, които не се базират на сигурни доказателства, и много ще се радвам ако не намеря такива. И така остани тук и не се отдалечавай от конете, защото за нас е много важно да разполагаме с тях.
— Къде отиваш?
— Към северната страна на селището. Ако не видя там следи, значи съм се заблудил.
— Тогава остави при мен пушките си, защото само ще ти пречат докато се катериш по тези развалини.
— Тъкмо тях ще взема със себе си, защото не е изключено да са им хвърлили око.
Тръгнах. Халеф с пълно право бе споменал за «катерене». Наистина можех да опиша дъга около целия град без да ми се налага да се прехвърлям през разрушените сгради, но така щях да изгубя много време, а помощта ми всеки миг можеше да се окаже необходима за моите спътници. Ето защо не стигнах до самия северен край на порутения град, а още преди това свърнах на запад между грамадите от руини. Така аз сигурно щях да пресека и забележа всяка идваща от север диря.
Осеяната с развалини равнина се ширеше много по-надалеч отколкото си бях представял. Навлизах все по-навътре между купищата отломъци и останките от зидове без да се натъкна на никакви следи. Може би подозренията ми все пак не са били основателни. Вече се канех да тръгна обратно и да се върна при Халеф, когато, застанал между две порутени кирпичени стени, малко по-нататък забелязах открито равно място, където земята бе покрита с фин прах, и там ми се стори че имаше следи, които естествено можеше да са оставени и от животно. Бързо се озовах при тях и се наведох, не, не се наведох, това изобщо не беше необходимо, понеже и така се виждаше съвсем ясно, че оттук бяха минали хора. Едва ли са били по-малко от десетина души.
Предчувствието ми! В първия миг понечих да се върна при Халеф, но вероятно той засега изобщо не се намираше в опасност, а на първо време арабите бяха хвърлили око на Масуд, който носеше у себе си доста пари. Заедно с другите хадедихни той е бил подмамен към някое място, където са се скрили мунтафиките, за да го ограбят, а може би и да го убият. Сигурно дирите, които виждах пред мен водеха именно натам. Ето защо не се върнах, а тръгнах по тях и то толкова бързо, колкото ми позволяваше трудният терен. Ту се изкачвах по грамадни купища развалини, ту се спусках стръмно надолу към издълбани ями. Понякога, за да пресека някоя описана от следите дъга, бях принуден да правя опасни скокове. Тичах, скачах и се катерех все по-нататък и по-нататък, докато най-сетне стигнах до висока порутена сграда и останал без дъх, спрях за броени секунди да си поотдъхна.
И тогава от лявата си страна, но доста далеч от мен зърнах конете. Халеф седеше при тях върху сухата трева, а до него стоеше… шейхът. Изглежда двамата разговаряха най-приятелски. Дали все пак не се бях излъгал не знам за кой пореден път? Дали все пак Абд ал Кахир не бе почтен човек? Вече чувствах как взе да ми олеква на сърцето, когато в същия миг видях, че шейхът взе от земята един камък и, вдигайки ръка за удар, бързо пристъпи зад Халеф.