Най-после виждах Деймън по начина, по който го виждаше и баща ни: прекалено надменен и властен, прекалено твърдоглав, твърде бърз в решенията си и твърде бавен в преосмислянето им.
Освен това осъзнах още нещо, докато стоях на полутъмната улица, с тялото на мъртвата сестра в краката ми: аз съм сам. Пълен сирак. Също както Катрин се представи, когато пристигна в Мистик Фолс, за да отседне в къщата ни за гости.
Значи това правеха вампирите. Те се възползваха от уязвимостта, печелеха доверието на човешките създания и тогава, когато владееха всички емоции, нападаха.
Значи това щях да правя и аз. Не зная как или коя ще е следващата ми жертва, но зная по-силно от всякога, че единственият, за когото трябва да се грижа и закрилям, съм самият аз. Деймън е сам, както и аз.“
Чувах Деймън да се носи из града, придвижвайки се с вампирска скорост из улици и алеи. По едно време спря, шепнейки отново и отново името на Катрин, като мантра. След това — нищо…
Дали беше мъртъв? Дали се бе удавил? Или просто беше твърде далеч, за да го чуя?
Както и да е, резултатът беше един и същ. Бях сам — бях загубил връзката с мъжа, който бях някога: Стефан Салваторе, послушният син, любител на поезията, мъжът, който отстояваше правдата.
Запитах се дали това означаваше, че Стефан Салваторе, след като няма кой да го помни, беше наистина и окончателно мъртъв, оставяйки ме да бъда… просто някой друг.
Можех всяка година да се местя в различен град, да видя целия свят. Можех да придобия колкото си искам различни идентичности. Можех да бъда войник от Севера. Или италиански бизнесмен.
Можех дори да бъда Деймън.
Слънцето се гмурна отвъд хоризонта като снаряд, паднал върху земята, потапяйки града в мрак. Свърнах от улицата, осветена от газовите фенери, в следващата пресечка. Подметките на ботушите ми отекваха върху калдъръма. Захвърлен вестник полетя към мен. Стъпих върху заглавната страница, върху която се виждаше снимка на момиче с дълга, тъмна коса и светли очи.
Стори ми се смътно позната. Зачудих се дали беше роднина на някое от момичетата от Мистик Фолс. Или безименна братовчедка, присъствала на някое от барбекютата във Веритас. Но тогава заглавието привлече погледа ми: „БРУТАЛНО УБИЙСТВО В АТЛАНТИК ЕКСПРЕС“.
Лавиния. Разбира се.
Вече я бях забравил. Наведох се, вдигнах вестника, смачках го и го захвърлих колкото се може по-далеч във водите на Мисури. Водната повърхност беше мътна и неспокойна, прошарена от светлините на лунните лъчи. Не можех да видя отражението си — не можех да видя нищо, освен бездна от мрак, дълбок и тъмен като бъдещето ми. Можех ли да продължавам във вечността? Да се храня, да убивам, да забравям, сетне да повтарям цикъла?
Да. Всеки инстинкт и импулс в мен крещеше да.
Триумфът да уловя плячката си, да допра острите си зъби до бялата кожа, покриваща вратовете на жертвите ми, да чуя как сърцата им забавят ритъма си до глухо туптене, да усещам отмаляването на телата им в ръцете ми… Ловът и храненето ме караха да се чувствам жив, цялостен; предоставяха цел на съществуването ми.
В крайна сметка това бе естественият ход на нещата. Животните убиваха по-слабите животни. Хората убиваха животните. Аз убивах хората. Всеки биологичен вид имаше своя враг. Потреперих при мисълта кое ли чудовище ще е достатъчно могъщо, за да ме преследва и убие.
Соленият бриз, който ме лъхна от водата, бе примесен с миризмата на немити тела и гниеща храна доста различен от мириса на града, от улиците, пропити с уханията на парфюми и пудра. Тук сенките се трупаха на всеки ъгъл, шепотът се издигаше и стихваше ведно с шума на реката, а пиянски хълцания прорязваха нощта. Тук беше тъмно. И опасно.
Харесваше ми.
Последвах обонянието си както ловджийската хрътка преследва сърната. Разкърших рамене, готов за лов — за опиянен от евтин джин скитник, войник, дама, замръкнала по улиците. Нямаше значение каква ще е жертвата.
Завих зад ъгъла. Металният мирис на кръвта се усещаше все по-близо. Миризма на сладко и дим. Фокусирах се върху нея, върху очакването да забия зъбите си в нечий врат, питайки се чия кръв пия, чий живот открадвам.
Продължих да вървя, ускорявайки крачка, докато следвах миризмата по непознатата малка улица, на която имаше аптека, бакалия и шивачница. Улицата беше като копие на главната улица в Мистик Фолс. Но докато ние имахме само една, в Ню Орлиънс имаше десетки, ако не и стотици от тези коридори на търговията.