— Как ти се струва? — попита Лекси, докато ме водеше към бара.
— Това бар на юнионистите ли е? — попитах на свой ред. Армията на северняците беше завладяла града преди няколко месеца и почти на всеки ъгъл имаше войници, които бдяха за реда и напомняха на конфедералистите, че войната, която водеха, е изгубена кауза.
— Да. Знаеш какво означава това, нали?
Огледах помещението. С изключение на войниците, тълпата се състоеше от самотници. Сами мъже давеха самотата си край дървените маси, едва забелязвайки съседите си. Барманите пълнеха чашите със заучени, механични движения, без да поглеждат клиентите си.
Мигом разбрах.
— Всички тук са минаващи през града странници.
— Именно. — Лекси се усмихна, доволна от схватливостта ми.
Бъкстон се прокашля неодобрително. Виждах, че не ме харесва — че чака да се издъня, за да ме прободе, без да си навлича гнева на Лекси.
— Хюго, намери ни маса! — нареди нашата дама. Хюго промъкна едрата си фигура през тълпата до маса от грубо дърво близо до оркестъра. Преди дори да си отвори устата, облечените в сини мундири войници, седнали край масата, се спогледаха и се изправиха, оставяйки чашите си наполовина недопити.
Лекси издърпа два стола.
— Стефан, седни до мен.
Седнах, смътно засрамен, че съм покорен като малко дете. Но си напомних, че дори Хюго се подчиняваше на слабичката девойка. Лекси притежаваше Сила и знаеше как да я използва.
Пърси, Хюго и Бъкстон също се настаниха около масата.
— А сега — поде Лекси, взе една от изоставените чаши с бира и я размаха във въздуха тъкмо когато сервитьорката приближи. — Нека те научим как да се държиш на публични места.
Страните ми пламнаха от гняв.
— Аз зная как да се държа — процедих през стиснатите си зъби. — Въпреки че тук има толкова много хора, че ми е почти невъзможно да се концентрирам.
Пърси и Хюго се подсмихнаха.
— Той не е готов… — подхвърли Бъкстон кисело.
— Напротив, готов е. — Думите на Лекси бяха изречени с нисък, заплашителен тон. Бъкстон стисна челюсти, явно опитвайки се да се овладее. Размърдах се на стола си. Внезапно отново се почувствах на десет години, с Деймън, който ме защитава от братята Гифин. Само че този път едно момиче ме бе взело под крилото си. Тъкмо щях да изтъкна, че не желая Лекси да се грижи за мен, когато тя постави ръка на коляното ми. Докосването беше нежно и ме успокои.
— Ще става все по-лесно — рече тя и се вгледа в очите ми. — И така, първи урок. — Обръщаше се към цялата група. Чиста любезност от нейна страна, осъзнах аз, след като бях единственият, който не знаеше основните правила да бъдеш вампир. — Първият урок е да се научиш как да въздействаш чрез внушение, без да привличаш вниманието към себе си. — Облегна се назад и погледна към оркестъра. — Тази песен не ми харесва. Стефан, коя песен би искал да чуеш?
— Ами… — огледах сконфузено компаньоните си, насядали край масата. Пърси отново се изхили, но спря, когато Лекси го изгледа кръвнишки. — „Боже, спаси Юга“? — предложих колебливо. Беше първото, което ми хрумна, Деймън обичаше да си подсвирква мелодията, когато се връщаше в отпуск от армията.
Лекси избута стола си назад, изпод краката му се разхвърчаха дървени стърготини. Приближи с бавна крачка до оркестъра, погледна всеки един от музикантите в очите и каза нещо, което не можах да чуя.
Оркестърът спря по средата на такта и превключи на „Боже, спаси Юга“.
— Хей! — провикна се един войник. Другарите му се спогледаха, учудени защо оркестър в юнионистки бар ще свири южняшка песен.
Лекси се усмихна, доволна от номера си.
— Впечатлен ли си?
— Много — признах и наистина го мислех. Дрри Пърси и Хюго кимнаха в знак на съгласие.
Лекси отпи от бирата си.
— Твой ред е. Избери си някой.
Огледах бара и погледът ми се спря на една тъмнокоса барманка. Имаше тъмнокафяви очи, а косата й бе прибрана в хлабав кок ниско на тила. Устните й бяха полуотворени и носеше медальон с камея, сгушен във вдлъбнатината на шията й. За частица от секундата ми напомни за Катрин. Припомних си първото си бегло впечатление от госпожица Моли и как също я бях сбъркал с Катрин. Имах чувството, че моята създателка е решила да ме преследва в Ню Орлиънс.