— Предполагам, че е нужно време, за да се свикне с вкуса на лисичата кръв — заяви наставницата ми и коленичи до мен. — Но пък така за мен ще остане повече!
Докато Лекси се хранеше, аз се облегнах на ствола на дървото и се заслушах в шумолящите горски звуци. Подухна вятър и внезапно въздухът наоколо се изпълни с наситения метален мирис на кръв. Беше сладък и уханен и не идваше от лисицата на Лекси.
Някъде наблизо със седемдесет и два удара в минута туптеше човешко сърце.
Изпълнен с любопитство, се промъкнах покрай Лекси и излязох от очертанията на гората. Край брега на езерото бе разположен нещо като бедняшки квартал. Под най-различен ъгъл бяха разпънати палатки, а между дървените стълбове бяха опънати въжета за пране. Всичко бе нахвърляно небрежно, все едно обитателите знаеха, че всеки миг ще се наложи да си съберат багажа и да си тръгнат.
Лагерът изглеждаше пуст, с изключение на една жена, която се къпеше. Лунната светлина обливаше в сребристо сияние кожата й с цвят на слонова кост. Тя си тананикаше, докато отмиваше прахта от ръцете и лицето си.
Скрих се зад големия дъб, преструвайки се, че се готвя да изненадам жената. Но в същия миг голям изрисуван плакат привлече погледа ми. Пристъпих към него. Една клонка изпука, жената се извъртя, а аз усетих Лекси до себе си.
— Стефан — промърмори тя, очевидно отгатнала какво предстои. Но този път аз бях този, който вдигна ръка, за да я накара да замълчи. Мъгла се стелеше върху портрета на плаката, но надписът беше съвсем ясен: „ШОУТО НА ЧУДЕСАТА НА ПАТРИК ГАЛАХЪР: ВАМПИР СРЕЩУ ЗВЯР. БИТКА ДО СМЪРТ! 8 ОКТОМВРИ“.
Примигнах и портретът се размаза пред погледа ми. Беше на тъмнокос мъж с изваяни черти и бледосини очи. Зъбите му бяха оголени, острите кучешки зъби — удължени, и той се бе свил срещу разтворената паст на планински лъв.
Познавах лицето върху плаката по-добре от собственото си.
Беше Деймън.
13
Деймън. Смърт.
Думите се носеха в съзнанието ми, докато се опитвах да проумея това, което виждах. Деймън беше жив. Но кой знае докога? Щом е бил заловен, несъмнено е бил слаб. Как би могъл да се изправи срещу изгладнял звяр в жестока схватка и да оцелее?
По тялото ми се разля вълна на ярост, като в същото време зъбите ми се удължиха. Ръмжейки, скъсах плаката.
— Какво е това? — попита Лекси също с оголени зъби.
Вдигнах хартията.
— Брат ми — отвърнах, докато се взирах недоумяващо в плаката. На портрета приличаше на чудовище. Окото ми заигра. — Двубоят е след два дни.
Лекси кимна и взе рисунката.
— Галахър го е намерил — рече, почти на себе си.
Поклатих глава. Не разбирах какво има предвид.
Тя въздъхна.
— Голям бизнесмен. Притежава много места в града, включително два второразредни цирка и шоу на чудесата. Винаги търси да покаже любопитни номера, а хората винаги намират пари да присъстват на представленията му. Брат ти…
— Деймън — прекъснах я. — Казва се Деймън.
— Деймън — повтори нежно Лекси, като плъзна пръсти по лика му.
— Той не заслужава това — промълвих, сякаш на себе си. — Трябва да му помогна. Но… — Гласът ми заглъхна. Но какво? Как бих могъл да го спася?
— Трябва да го намерим — реши Лекси. Изтупа листата и пръстта от панталоните си. — Вярваш ли ми?
Имах ли избор? Напълно забравил глада си, я последвах обратно през гората към широките, смълчани градски улици.
— Галахър живее някъде в квартал „Гардън“, заедно с всички новобогаташи. Доколкото си спомням, беше някъде на „Лоръл Стрийт“ — промърмори Лекси, докато вървяхме към центъра на града. — Това се е случвало и преди, скоро след като Галахър пристигна в Ню Орлиънс. Беше преди пет години.
— Какво се е случвало? — попитах, следвайки я по петите в сенките.
— Беше намерил вампир. Умее да ни намира. Или може би ние умеем да го намираме. Но другият вампир не беше част от моето семейство. И… — Внезапно спря.
— Какво стана с него?
Но Лекси само поклати глава. Бяхме пристигнали в квартал „Гардън“, където улиците бяха широки, а викторианските къщи, боядисани в различни нюанси на жълто, кремаво и кафяво, бяха оградени с тучни и просторни морави.
— Тук е. — Тя спря пред голяма светлокафява къща, заобиколена от ограда от ковано желязо. Над портата се спускаха магнолии и лилии, а въздухът ухаеше на джоджен. Зад оградата се простираше голяма градина с билки, която заемаше една пета от мястото. Когато приближихме, отскочих с отвращение — градината бе избуяла от големи туфи върбинка.