Выбрать главу

Лекси сбърчи нос.

— Той знае всички номера — отбеляза кисело.

Бутнахме портата и влязохме. Чакълът, с който бе покрита пътеката, опасваща къщата, хрущеше съвсем леко под стъпките ни. Сред клоните на смокиновото дърво над нас бръмчаха цикади и аз чувах конете, обикалящи конюшнята.

И тогава долових тихо стенание.

— Той е отзад — казах на Лекси. Над хоризонта надничаха първите оранжеви отблясъци; оставаше час до настъпването на утрото.

— Скоро ще съмне — отбеляза Лекси. — Не бях забелязала, че е толкова късно. Трябва да вървя.

Погледнах я остро.

— Не съм защитена.

Пръстите й се протегнаха към моя пръстен и аз погледнах смутено надолу. Накитът с лапис лазули се бе превърнал в толкова неделима част от живота ми, че бях забравил колко различен ме прави от останалите вампири — позволяваше ми да излизам и да се движа на дневна светлина. Катрин се бе погрижила двамата с Деймън да имаме защита.

— Утре ще се върнем. Тогава и останалите ще ни помогнат — настоя Лекси.

Поклатих глава.

— Не мога да го оставя.

В дървото над нас изцвърча птица, а отнякъде наблизо се чу звук на счупено стъкло. Оранжевите отблясъци на небето ставаха все по-отчетливи, все по-ярки.

— Разбирам — промълви накрая спътничката ми. — Пази се. Не се прави на герой.

Кимнах и огледах земите наоколо за някакви пазачи или притаени животни, готови да нападнат. Когато вдигнах глава, Лекси бе изчезнала, а аз бях сам.

Промъкнах се бързо към задната част на къщата и се отправих към боядисаната в бяло конюшня. Конете риеха нервно земята, очевидно усетили присъствието ми. Вратите на конюшнята бяха заключени с железен катинар. Сграбчих веригата и я претеглих на ръка. Въпреки че от предишната вечер почти не се бях хранил, лесно щях да я строша с голи ръце. Ала нещо ме спря. Не се прави на герой. Думите на Лекси отекнаха в съзнанието ми. През последните два дни тя се бе превърнала в мой водач и наставник и знаех, че е в мой интерес да я слушам. По-добре да не оставям доказателство за насилствено влизане и да огледам обстановката, преди да предприема нещо прибързано.

Пуснах веригата, която издрънча шумно върху дървената врата. Един кон изцвили. Заобиколих конюшнята откъм другата страна, където един прашен прозорец бе леко открехнат.

— Братко? — прошепнах дрезгаво в прозореца. Задушливата миризма на върбинка беше навсякъде. От нея главата ми се замайваше и ми се повдигаше.

В ъгъла една мръсна фигура се опита да се надигне. Деймън. Ръцете и краката му бяха оковани във вериги, а кожата му — покрита с подути, червени ивици. Навярно веригите бяха натрити с върбинка. Потръпнах, изпълнен със съчувствие към злочестия си брат.

Очите на Деймън срещнаха моите.

— Значи ме намери — промълви той, но лицето му остана безизразно. — Щастлив си да видиш, че съм близо до смъртта, братко?

— Тук съм, за да те спася — рекох просто. Изпод копитата на неспокойните коне се разхвърчаха дървени стърготини; нямах много време, навярно скоро някой от къщата щеше да ги чуе.

Деймън сви рамене, усилие, което очевидно отне цялата му енергия. Очите му бяха кървясали и безжизнени. Голям разрез пресичаше челото и едната му вежда. Изглеждаше ужасно и измършавял; беше ясно, че не се е хранил от дни.

Огледах се наоколо с надеждата да открия нещо — катерица, заек, някое дребно полско животно — за да го убия и да му го хвърля, но не видях нищо.

— Значи хладнокръвният убиец иска да ме спаси — подхвърли Деймън с измъчена усмивка. Облегна се на стената, а веригите издрънчаха.

— Да, ние трябва да…

Внезапно чух звук от затръшване на врата, сетне излая куче. Извъртях се към главната къща.

— Какво си мислиш, че правиш? — изкрещя един глас. Изправих се и вдигнах ръце към небето, несигурен кой — или какво — ме бе открило този път.

14

С ръце, все още вдигнати във въздуха, стиснах устните си. Вече се бях научил, че и най-малкият стрес кара зъбите ми да нарастват, а зениците ми да се уголемяват; не исках да се подготвям за нападение, преди да зная с кого или с какво си имах работа.

— Джейк? Чарли? — извика женски глас, когато двама здравеняци се затичаха към мен от голямата къща. Макар и два пъти по-едри от мен, те бяха човешки същества. Мъжете ме сграбчиха за ръцете, но със студено задоволство отбелязах, че ако пожелаех можех да се измъкна от хватката им само с едно леко извиване.