С всяка частица на съществото си се борех да остана спокоен, като се надявах, че приличам на обикновен скитник. Нямаше гаранция, че битката с тях ще доведе до освобождаването на Деймън.
От верандата на къщата се приближи едно момиче и спря на няколко крачки от мен.
— Извинявам се — обърнах се към нея. Опитах се да придам нервност на тона си и да говоря задъхано. — Не разбрах, че е частна собственост. Скоро пристигнах в града, бях в една кръчма и… ами… — Гласът ми замря. Питах се дали лъжите ми няма да ме въвлекат в още по-голяма беда.
— Мислил си, че можеш да откраднеш от мен. — Момичето пристъпи напред. Косата й се спускаше до гърба като водопад от огнени къдрици, а върху главата й се мъдреше нещо, което подозрително ми приличаше на венец от върбинка. Беше облечена в бяла нощница, но бе обута с ботуши и виждах, че ръцете й са покрити с мазоли. Въпреки че очевидно бе от богато семейство, не беше разглезено градско момиче.
— Не. Не! Не крадях. Просто търсех вампира — обясних припряно.
Тя смръщи вежди.
— За да го откраднеш? — подметна с ръце на кръста.
— Не! — възкликнах отново и неволно дръпнах ръката си. Изпускайки ръката ми, единият мъж ме погледна изненадано. — Не — повторих, като се насилвах да остана неподвижен. — Долу край езерото видях плакат за шоуто и… ами, предполагам, че любопитството ми е взело връх. — Свих рамене.
Някъде изкукурига петел. Слънчевите лъчи бавно огряваха задния двор. Погледнах надолу към проблясващия камък на пръстена ми, благодарен, че Лекси си тръгна.
— Добре тогава — рече момичето и щракна с пръсти. Двамата огромни мъже ме пуснаха. — Щом си нов в града, откъде идваш?
— Мис… Мисисипи — излъгах. — Оттатък реката.
Тя отвори уста, за да каже нещо, но после я затвори.
— Ами, добре дошъл в Ню Орлиънс. Не зная какви са порядките в Мисисипи, но тук не можеш да се промъкваш в задните дворове на хората, за да гледаш добитъка им. Следващият път може да не срещнеш някой с толкова приятелско отношение като мен.
Едва се сдържах да не изтърся нещо язвително относно представата й за „приятелско отношение“, имайки предвид окаяното състояние на брат ми.
— И така, как се казваш, страннико?
— Стефан Салваторе — отвърнах. — А ти си госпожица Галахър, предполагам?
— Умно — заключи тя саркастично. — Това съм аз. Кали Галахър.
Един от едрите мъже пристъпи закрилнически към нея.
— Оставете ни — нареди тя. — Аз ще изпратя господин Салваторе.
— Благодаря — отроних разкаяно, докато я следвах по дългата чакълена пътека, покрай страничната остъклена тераса на къщата на път към портата в оградата. — Благодаря, че ми вярваш — добавих.
— Кой е казал, че ти вярвам? — попита тя остро, но по устните й пробяга развеселена усмивка.
— Ами, тогава, предполагам, че трябва да ти благодаря, задето не позволи на онези диваци да ме убият.
Тя отново се усмихна, този път по-широко. Зъбите й бяха бисерно бели, а един от предните бе мъничко крив. Вирнатото й носле бе обсипано с лунички, а тя ухаеше на портокали. Осъзнах, че бе минало доста време, откакто някоя жена ми се струваше красива с нещо друго, освен със сладкия дъх на кръвта си. Но зад красивата й външност се криеше жестокост, защото тази жена бе отговорна за пленничеството на брат ми.
— Може би си твърде хубав, за да бъдеш убит. А и всеки заслужава малко любезност, не мислиш ли?
Втренчих се в мазолестите й ръце и ми хрумна една мисъл.
— Ще бъде ли твърде грубо от моя страна да те помоля за още малко от твоята любезност?
Кали присви очи.
— Зависи за какво ме молиш.
— За работа — отвърнах и изпънах рамене.
Девойката поклати невярващо глава.
— Искаш да те наема? След като си влязъл незаконно в собствеността ми?
— Приеми го като израз на предприемчивост и страстта ми към… необикновените и странни неща — избъбрих. Лъжите направо се лееха от устата ми. — Тъй като съм нов, ще ми е трудно да си намеря работа, а и ако трябва да съм честен, винаги съм искал да работя в цирк.
Тя стисна челюсти и аз се притесних, че внезапно е решила да повика яките си пазачи. Но след това погледна към избелелите ми панталони и въздъхна.