Петнайсет минути по-късно завихме зад ъгъла, излязохме на „Лоръл Стрийт“ и къщата се показа пред нас. Висок мъж с черна, прошарена коса се изкачваше по стълбите на внушителната сграда, като потропваше на всяко стъпало с бастуна си с позлатен край. Следваха го двама мъже в черни костюми. Тримата бяха увлечени в оживен разговор.
Лекси сложи ръка върху моята.
— Галахър.
Мъжът се спря на верандата.
— Казвам ви, вампирът, който съм заловил, е истински. Бих могъл да го убия и да ви продам кръвта му. Ще направите цяло състояние, като я продавате като извор на младостта или еликсир на живота — заяви грубо Галахър.
Стомахът ми се сви. Тялото на Деймън беше разпределено и продадено дори още преди да е умрял.
— Кръв — рече ниският и набит мъж замислено, докато разтриваше плешивата си глава сякаш беше кристална топка. — Само че не съм сигурен дали хората ще са склонни да я опитат. Но за колко бихте продали зъбите му?
Мъжете влязоха в къщата, а дървената врата се захлопна зад тях с тъп звук, прозвучал ми като трагичен финал.
Подуших въздуха. Задушливата миризма на върбинка прогаряше носа ми, но никъде не усетих присъствието на Деймън.
Лекси бутна желязната порта и пристъпи на моравата.
— Какво правиш? — изсъсках. — Не мисля, че Деймън вече е тук.
— Да, но ти трябва да знаеш точно срещу кого и какво се изправяш. Колкото повече знаеш, толкова по-добре ще прецениш какви действия да предприемеш — обясни тя.
Кимнах и двамата се запромъквахме в сенките към голямата къща. Пъхнахме се под перваза на прозореца и клекнахме, готови да побегнем, ако ни забележат; от мястото си виждахме сцената, разиграваща се в салона в задната част на къщата. Гласът на Галахър се чуваше през отворения прозорец, докато се настаняваше в дълбокото червеникавокафяво кожено кресло, с чаша портвайн в ръка. На пръста му проблясваше голям златен пръстен.
Кали Галахър седеше в далечния ъгъл, облечена в износен гащеризон и бяла ленена риза. Червената й коса падаше на гърба й на плитка, в която бяха преплетени листа и цветове на върбинка. Главата й бе надвесена над дебела счетоводна книга. Покрай полицата на мраморната камина висеше гирлянда от върбинка. Забелязах, че няколко вампирски намордници — като този, който баща ми бе използвал, за да усмири Катрин — са захвърлени небрежно върху масата.
— Имам още нещо, което може да ви заинтересува — заяви Галахър, като прикова поглед в очите на по-възрастния мъж, докато другият седеше мълчаливо. — Не исках да говоря за това на улицата.
— Да? — Мъжът се наведе напред. Гласът му звучеше равнодушно, но в същото време потриваше нетърпеливо късите си, дебели пръсти.
— Чудовището има пръстен. Необикновен пръстен. Сребърен, със син камък, но изглежда бижуто му придава допълнителна сила. Нито един от хората ми не успя да го свали от пръста му, но когато умре…
— Татко! — прекъсна го Кали. Двамата мъже се втренчиха в девойката.
— Да, момиче? — попита Галахър. Гласът му беше застрашително нисък.
— Преглеждах сметките. Ще спечелим състояние, ако го оставим жив. Така е най-добре за шоуто. — Въпреки че изражението й бе напълно делово, тонът й не звучеше пресметливо.
— Шефът ми. — Галахър се засмя примирено, но по изпъкналата вена на слепоочието му разбрах, че никак не е доволен от намесата на дъщеря си. — Момиче, може ли да ни донесеш малко коняк?
Кали се изправи и излезе от стаята. Изненадах се, когато изпитах известна симпатия — и близост — към нея. Знаех какво означава да имаш твърдоглав баща. Най-много на този свят исках да го зарадвам и да му угодя, но Джузепе Салваторе винаги смяташе, че той знае най-добре. Само веднъж се осмелих да не се съглася с него и той ме уби.
— Както казах, пръстенът… — поде Галахър и вниманието ми мигом се насочи към него.
— Убий онова чудовище и аз ще купя всичко. Зъбите, кръвта, пръстена. Всичко. И ще ти дам много добра цена — заяви възрастният мъж с треперещ глас, едва сдържайки вълнението си.
Миг преди да се хвърля напред и да разбия стъклото, отделящо ме от мъжа, който се опитваше да продаде брат ми на части, ръцете ми бяха извити и стиснати в желязна хватка зад гърба, а аз бях изтикан обратно на улицата.
— Овладей се, Стефан! — изсъска Лекси, докато ме влачеше по тротоара. Пусна ме, когато стигнахме до ъгъла на „Лоръл Стрийт“.