— Онзи мъж… той е садист! — разпених се аз.
— Той е бизнесмен. Иска да убие брат ти и ако научат за теб, със сигурност ще пожелаят също да те убият — заяви Лекси, като преметна русата си плитка през рамо.
Мислите ми препускаха бясно.
— Ами момичето? — попитах.
Спътничката ми изсумтя подигравателно.
— Какво за нея?
— Тя мисли, че Деймън трябва да бъде оставен жив. Може би ще убеди баща си в това — предположих отчаяно.
— Дори не си го помисляй. Тя е човек и докато е жива, ще следва заповедите на баща си — отсече Лекси, като снижи гласа си до едва различим шепот, когато видя една двойка, вървяща към нас.
Докато минаваха покрай нас, мъжът докосна леко шапката си, а Лекси направи елегантен реверанс. За всеки страничен наблюдател ние бяхме млада двойка, излязла на романтична разходка на лунна светлина.
— Животът на Деймън е заложен на карта — заговорих отчаяно. Лекси ми бе предложила да помогне, но всичко, което бе направила досега, изглеждаше предназначено единствено да ме разубеди да не предприемам каквото и да било. — Трябва да направим нещо!
— Сигурна съм, че ще намериш начин да го спасиш — каза тя твърдо.
Завихме зад друг ъгъл и пред нас изникна църквата с островърхата камбанария срещу къщата на Лекси.
— Но, Стефан, трябва да помниш, че да се контролираш, когато си сред хора, означава много повече, отколкото просто да се въздържиш да не ги нападнеш. — Когато стигнахме до задната веранда, тя спря, сложи ръце върху раменете ме и ме накара да я погледна в ясните, кехлибарени очи. — Знаеш ли коя е истинската причина, поради която ние не пием човешка кръв?
— Коя? — попитах.
— Защото ако не пием човешка кръв, няма да се нуждаем от човешките същества — изрече тя сковано. Бутна вратата. Бъкстон, Хюго и Пърси седяха край масата за кафе и играеха покер. Когато влязохме, вдигнаха глави, а Бъкстон присви очи към мен.
— Момчета, тази вечер ще отидем да потанцуваме. Нуждаем се от малко разведряване — обяви Лекси и си наля чаша кръв от гарафата, оставена върху страничната маса. Огледа стаята. Тримата кимнаха. — Ще дойдеш ли, Стефан?
Поклатих глава. Не бях в настроение за разведряване.
— Не — отвърнах и се запътих към горния етаж, за да планирам сам освобождаването на Деймън.
16
Опитвах се да заспя, но напразно. Вместо това, щом затворех очи виждах Деймън — краката му, увити около твърдия дървен стол, ръцете му, овързани с въжета. Кожата му кървеше с тъмночервени капки там, където въжетата, пропити с върбинка, се бяха впили в кожата му.
Следваха образи на Кали, огненочервената й коса се вееше зад нея, а очите й горяха с плашеща страст. Двамата с баща й танцуваха около Деймън, който лежеше проснат по очи на земята. За да подразнят допълнително безпомощната си жертва, вдигнаха ръцете си във въздуха, стиснали дървени колове с толкова остри върхове, че всеки би настръхнал при вида им. Докато приближаваха, движенията им ставаха все по-безумни, готови да пуснат в действие оръжията си.
Но най-лоши от всички бяха виденията за Катрин. Виждах я, красива както винаги, порцелановото й лице, надвесено над моето, а буйната й лъскава коса гъделичка раменете ми. Тя се навежда към мен с престорено свенлива усмивка, а после отваря уста. Острите й зъби блестят на светлината на лампата, когато се забиват във врата ми.
В този миг очите ми се отваряха. Сънят не ми носеше покой. В главата ми се тълпяха стотици спомени за Катрин. Човешката част от мен — или поне това, което бе останало от нея — я мразеше с всяка фибра на съществото ми. Ръката ми се свиваше неволно в юмрук всеки път, щом си помислех за нея, за това, как бе разрушила семейството ми.
Но на вампирската част от мен й липсваше това, което тя представляваше — стабилност и любов. И точно както тази част от мен щеше да пребъде във вечността така и винаги щеше да копнее по нея. Исках я сега, до мен, свита под чаршафите ми. Исках да се облегне на перваза на прозореца, да ме слуша, докато й разказва за Деймън, и да ми каже, със спокойния си, дори студен и равнодушен маниер, какво да правя. Когато бях с Катрин, се чувствах безстрашен, уверен. Тя правеше всичко да изглежда възможно.
Въпреки че имах пълно доверие в Лекси, знаех, че тя не вярва, че ще се справя… не вярва, че какъвто и план да имах, ще се получи. Затова толкова често Лекси ми напомняше за пречките по пътя ми. Копнеех за Катрин, в която се бях влюбил, за онази Катрин, която изглеждаше едновременно безстрашна и истински загрижена за мен. Исках я сега до мен, да се почувствам по-малко сам. Но знаех, че това невъзможно. Че всъщност Катрин никога не е съществувала. Освен това тя си беше отишла и никога нямаше да се върне.