— Искаме битка, искаме битка, искаме битка! — започна да крещи някакъв мъж със зачервено лице. Мигом хората, седнали до него, започнаха да му пригласят. Три елегантно облечени жени, чиито коси бяха вдигнати в елегантни купчини от къдрици високо на главите, се спогледаха, изкискаха се и се присъединиха към виковете. Плътните им алтови гласове контрастираха с баритоновите на мъжете.
Галахър влезе в палатката, бастунът му проправяше пътека през дървените стърготини. Хората се извръщаха, проточили вратове, за да го зърнат; под купола на цирка той беше не по-малка атракция от всички природни изроди. В крайна сметка, това беше мъжът, заловил вампира.
Бъди силен, братко, прошепнах, припомняйки си всички онези пъти, когато Деймън бе участвал в различни схватки в Мистик Фолс. Деймън никога не бе предизвиквал онези сбивания, но винаги е бил добър борец, винаги си е служил бързо и ловко с юмруците си. Затова и толкова много го уважаваха във войската. Но сега, в двубой срещу планински лъв, особено след като не се бе хранил от дни… Потреперих.
— Братко? — прошепнах колебливо, толкова тихо, че да ме чуе само той. Надявах се да ми отговори, макар да не бях сигурен дали изобщо ме е чул. И да беше, не ми отвърна.
— А сега, нека ви представя нашите съперници! — Гласът на Галахър ме изтръгна от унеса. Двамата звероукротители, с ръце в кожени ръкавици, обути с ботуши над коленете, излязоха на арената, повели доста мършав и неугледен планински лъв. Животното имаше сиво-жълта козина и пожълтели зъби, но въпреки изпосталялото си тяло изглеждаше доста свиреп. И гладен. Сякаш по даден знак, тълпата нададе дружен рев.
— В единия край на арената е планинският лъв. Но това не е обикновена котка. Този звяр е Отмъстителя от Албърта! Дошъл е от Канада, за да открие ловеца, убил самката му. Той изкорми ловеца, съпругата му и всичките му деца, с изключение на най-малкото, чиито крака звярът погълна, оставяйки го живо, за да ни разкаже историята. Оттогава навярно сте проследили съдбата на планинския лъв от вестниците, докато си е проправял триумфално път, унищожавайки с еднаква жестокост и юнионисти и конфедералисти. Тази вечер е тук само защото го заловихме, докато се опитваше да избяга на борда на товарен кораб, който щеше да отпътува за Андите в Южна Америка. Представям ви планинския лъв, дами и господа! — изкрещя Галахър с цялото си умение на шоумен.
Тълпата заръкопляска ентусиазирано, а някои дори нададоха възторжени викове.
— Противникът му е легендарният вампир, който стряска децата и техните родители от векове. Виктор Свирепия е бил роден през 1589 година и е бил наследник на Хабсбургската империя, докато за пръв път вкусил кръв — на сестра му — и сложил началото на тривековна кървава лудост, оставила купища пресушени тела из целия свят. С приблизително по две жертви на ден, Виктор досега е убил милион и половина души. Тази неспирна жажда за кръв продължава и тази вечер.
Този път ръкоплясканията бяха по-нервни, но виковете — по-високи.
Галахър разпери театрално ръце и Деймън излезе на арената, заобиколен от четирима дресьори. Ръцете и краката му бяха оковани във вериги, а лицето му бе частично скрито от намордника. Кожата му кървеше от върбинката, а очите му бяха кървясали. Никога не бях виждал подобно изражение на лицето му.
Можех да разбера омразата, която изпитваше — самият аз едва се сдържах да не убия хората, които го държаха. Деймън ме бе нарекъл хладнокръвен убиец. Но сега погледът на брат ми не изразяваше просто спортен хъс за победа. В очите му се четеше кръвожадност.
Палатката притихна. Планинският лъв се изправи, а веригите му издрънчаха зловещо. Но Деймън просто стоеше в ъгъла на арената, сякаш напълно нехаещ за това, което всеки миг щеше да го връхлети.
— И… старт! — изрева Галахър. Дресьорите мигом отключиха веригите на Деймън и отвориха желязната врата на клетката на планинския лъв, след което избягаха от арената. Лъвът се хвърли към гърдите на Деймън и го събори. Деймън нададе измъчен вик, но в следващия миг скочи на крака и изрева. Лицето му пламна, а зъбите му се оголиха. Знаех, че всичко това беше инстинктивно: Силата на Деймън се надигаше. През последните няколко седмици бях научил, че това е характерно за расата ни: нашата сила ни позволяваше да правим неща, без дори да ги осъзнаваме. Въпреки външната слабост на Деймън, Силата му беше непокътната.