Въздъхнах. Най-малко се нуждаех от лекция за това как още не съм проумял правилата на вампирския свят.
Освен това не бях нетърпелив. Бях отчаян.
— Просто трябва да измислиш друг план. Такъв, че да можем ние да ти помогнем. — Лекси погледна към Бъкстон, който влезе със сребърен поднос с две чаши.
Бъкстон се спря насред крачката си.
— Трябва ли да помагаме? — попита на френски.
— Ще помогнем — отвърна Лекси.
Нито Лекси, нито Бъкстон знаеха, че бях научил френски още в скута на майка си; беше странно да ги слушам как обсъждат дали да помогнат да се освободи Деймън. Вторачих се в ръцете си, покрити със засъхналата кръв от последната ми жертва по-рано тази вечер.
Бъкстон стовари шумно подноса върху масата от черешово дърво.
— Няма да ни излагаш на риск — изръмжа той, оголил зъби на сантиметри от врата ми. Блъсна ме с все сила към стената и главата ми се удари в мраморната полица над камината.
Силата се надигна у мен и аз го бутнах силно по раменете. Но Бъкстон беше по-стар и по-силен от мен и продължи да ме притиска към стената с ръцете си, опрени здраво върху гърдите ми. Усещах струйката кръв, потекла от раната на слепоочието, където бях ударил главата си.
— Ти, егоистично, неблагодарно чудовище — прошепна Бъкстон с глас, наситен с омраза. — И преди съм виждал вампири като теб. Мислиш си, че светът ти принадлежи и само чака да го вземеш. Не те е грижа за останалите. Не ти пука кого убиваш. Ти петниш името ни.
Аз се извивах и гърчех, опитвайки се да се изскубна от хватката му, когато внезапно усетих, че натискът върху гърдите ми отслабна, последван от шумен трясък, когато Бъкстон се строполи на пода.
— Бъкстон — поде Лекси назидателно, втренчена в проснатото по лице тяло в краката й. — Колко века трябва да минат, за да се научиш как да се отнасяш с един гост? И, Стефан, не се ли съгласи с мен, че човешката кръв не е за теб? Постъпката ти не е оправдана. — Лекси поклати глава като раздразнена учителка. — А сега, смятам да си допия кръвта на спокойствие. Дръжте се прилично момчета — додаде и излезе от стаята, понесла в ръка чашата с кръв.
Как можеше да си тръгне толкова безгрижно, след като знаеше, че някъде там брат ми е затворен и измъчван? Бях започнал да се осланям на Лекси за много неща и помощта й за освобождаването на Деймън бе най-важната за мен сега.
Сякаш прочела мислите ми, тя се спря под арката, водеща към апартамента й, и изгледа подред двама ни с Бъкстон.
— Ако и когато кажа, че трябва да помогнем на Деймън, ще го направим. Ясно ли е и на двама ви?
— Да, госпожице Лекси — промърмори Бъкстон, докато бавно се изправяше на крака.
Кимнах, едва сдържайки се да не се намръщя. Ако?
Бъкстон изскочи от стаята, но не преди да ми хвърли един последен кръвнишки поглед.
Внезапно къщата ми се стори твърде малка, сякаш стените, подовете и таваните ме притискаха от всички страни. С едно последно изръмжаване се изстрелях през вратата и поех обратно към „Лейк Роуд“.
20
На следващата сутрин се събудих от някой, който разтърсваше рамото ми.
— Махай се — промърморих, но разтърсването продължи с дразнеща настойчивост.
Отворих очи и осъзнах, че лежа близо до една от шатрите на шоуто на чудесата на Галахър.
— Тук ли си спал? — попита Кали, скръстила ръце пред гърдите си. Седнах и разтрих очи, замислен за предишната вечер. Бях се върнал в района на цирка, объркан и разстроен. Не знаех какво да правя и съм заспал тук.
— Добро утро, госпожице Кали — поздравих, пренебрегвайки въпроса й. Станах и изтупах прахта от панталоните си. — С какво мога да ти помогна?
Тя сви рамене. Носеше розова памучна рокля, която подчертаваше тънката й талия, а късите ръкави разкриваха обсипаните й с лунички ръце. Цветът бе в контраст с разпуснатата й червена коса и тя ми напомняше на дива роза.
— Шоуто ще има няколко дни почивка. Баща ми спечели толкова много пари, че иска следващото представление да е още по-велико. — Кали се усмихна. — Правило номер едно в шоу бизнеса: накарай ги да искат още.
— Как е Де… — вампирът? — попитах, като закрих с ръка очите си от слънцето. Въпреки че пръстенът ме предпазваше от агонията на слънчевите лъчи, слънцето ме караше да се чувствам разголен и тромав. Мракът бе мой съюзник, но на дневна светлина се налагате постоянно да внимавам да не се движа необичайно бързо, както и да не отговарям на въпроси, които беше невъзможно да съм чул. Както и да се контролирам и да не се поддавам на жаждата си за кръв.