Компасът.
Когато баща ни за пръв път започна да подозира присъствието на вампирите, той създаде комитет от мъже, за да отърват града от демоничната напаст. Аз присъствах на сбирките им, които се провеждаха в дома на Джонатан Гилбърт. Той беше изобретил уред, който идентифицираше вампирите и аз го бях видял в действие само преди седмица. Тъкмо по този начин бе открил истинската природа на Пърл.
Смушках Деймън.
— Трябва да се махаме — промълвих, като едва движех челюстта си.
Тъкмо в този миг Джонатан вдигна глава и погледът му се сключи директно с моя.
— Демон! — изкрещя той като побъркан и посочи към мавзолея, зад който се бяхме скрили.
Тълпата се извърна като един към нас, а погледите им пронизваха мъглата като щикове. Сетне нещо профуча покрай мен и стената зад мен избухна. Обгърна ни облак прах, а мраморните отломки порязаха едната ми страна.
Оголих зъби и изръмжах. Звукът беше силен, животински, ужасяващ. Половината тълпа събори столовете си в бързината да побегне от гробището, но останалата половина не помръдна от местата си.
— Убийте демоните! — изкрещя Джонатан, размахал голям арбалет.
— Мисля, че имат предвид нас, братко — изсмя се Деймън с кратък, невесел смях.
Тогава сграбчих ръката му и побягнахме.
3
Следван от Деймън, хукнах през гората, прескачах паднали клони и камънаци. Прехвърлих се през високата до кръста ми желязна порта на гробището, като се извърнах само за миг, за да се уверя, че Деймън не изостава. Двамата се провирахме на зигзаг из гората, а изстрелите отекваха като фойерверки в ушите ми, писъците на съгражданите ми звучаха като натрошено стъкло, а задъханото им дишане приличаше на тътена на гръмотевица. Чувах дори стъпките на тълпата, която ме преследваше, като всяка изпращаше вибрации през земята. Мислено проклех упоритостта на Деймън. Ако беше пожелал да пие повече преди днешния ден, сега щеше да е изпълнен със сила, а новопридобитата му бързина и сръчност вече щяха да са ни отвели далеч от тази бъркотия.
Промушихме се през горския гъсталак, из храстите се разбягаха катерици и полевки, а кръвта им затуптя ускорено заради близостта на хищниците. Откъм далечния край на гробището долетяха скимтящи и пръхтящи звуци.
— Хайде. — Сграбчих Деймън за китката и отново го изправих на крака. — Трябва да продължим да се движим. — Чувах пулсирането на кръвта, подушвах миризмата на метал, усещах тътена на земята. Знаех, че тълпата се бои от мен повече, отколкото аз от нея, но изстрелите завихряха съзнанието ми подтикваха тялото ми да лети напред. Деймън беше слаб и аз трябваше да го подкрепям.
Още един изстрел изсвистя, този път съвсем наблизо. Деймън се скова.
— Демони! — прогърмя гласът на Джонатан Гилбърт сред гората. Поредният куршум одраска рамото ми. Деймън политна към ръцете ми.
— Деймън! — Думата отекна в ушите ми, прозвуча толкова подобно на демон, че се сепнах. — Братко! — Разтърсих го, сетне започнах да го влача тромаво зад себе си към звуците, издавани от конете. Но въпреки че съвсем наскоро се бях нахранил, силата ми нямаше да трае вечно, а стъпките отекваха все по-близо и по-близо.
Най-сетне стигнахме до края на гробището, където няколко коня бяха привързани към железните колони. Те риеха земята с копита и толкова силно опъваха въжетата, с които бяха завързани, че вратовете им се издуваха. Една от черните кобили беше моята Мезаноте. Втренчих се в нея, хипнотизиран от отчаянието, с което се опитваше да се отдалечи от мен. Само допреди няколко дни аз бях единственият ездач, на когото тя вярваше.
Стъпките прозвучаха отново. Откъснах поглед от животното и поклатих глава, раздразнен от сантименталността, която проявявах. Измъкнах стария ловджийски нож на баща ми, затъкнат в единия ми ботуш. Това бе единственото, което бях взел, когато за последен път бях във Веритас, нашето семейно имение. Той не се разделяше с този нож, макар че никога не го бях виждал да го използва. Баща ми не беше от хората, които си служеха с ръцете си. Все пак в представите ми ножът символизираше силата и авторитета, които всички свързваха с Джузепе Салваторе.
Притиснах ножа към въжето, с което бе завързана кобилата Мезаноте, но дори не го срязах. Погледнах надолу и видях какво всъщност представляваше ножът: тъпо острие, което едва можеше да среже канап, но полирано, за да изглежда като истинско. Много подхождаше на баща ми, казах си с отвращение и задърпах въжетата с голи ръце. Стъпките се чуха съвсем наблизо и аз се озърнах като обезумял. Исках да освободя всички коне, за да не могат Джонатан и останалите мъже да ги възседнат, но просто нямаше време.