— Добре, щом така ще се чувстваш по-спокоен…
Джаспър сви рамене и ми подаде кожените си ръкавици. Сложих ги на ръцете си и взех кола от Джаспър. Ръцете ми леко трепереха. Как можеше нещо толкова леко да е толкова смъртоносно?
Деймън се изкиска тихо.
— Това ли е най-доброто, което успяхте да намерите? Та той всеки миг ще припадне от страх.
Метнах му свиреп поглед.
— Опитам се да те спася — прошепнах.
Брат ми изсумтя презрително.
— Моля те — добавих.
— Молиш ме за какво? — попита той, като уви веригите около ръцете си.
— Моля те, позволи ми да те спася.
— Съжалявам. Не мога да ти помогна в това начинание — отвърна той, преди да дръпне веригите. Двамата пазачи паднаха изненадани на земята.
— Направи нещо! — изграчи Джаспър. — Трябва да го прободеш, за да разбере къде му е мястото.
— Слушай шефа си — подсмихна се Деймън подигравателно. — Бъди мъж и ме пронижи. Истинският мъж не се бои от кръвта, нали така?
Джаспър се наведе и грабна един кол от земята.
— Хайде, момче, заслужи си заплатата — подкани ме и ме побутна напред с върха на кола. Ахнах. Цялото ми тяло бе пронизано от остра болка, сякаш ме бяха докоснали с нажежено желязо.
Деймън отново се засмя.
Платнището на входа на палатката се отметна и Кали надникна вътре.
Погледнах я обезумяло.
— Кали, не бива да си тук!
Двамата с Деймън се втренчиха слисано в мен. Сковаваща болка се разпростираше през крайниците ми. Върбинката, сърцето, коловете…
В този миг, само с едно рязко дръпване, Деймън се освободи от веригите и скочи към Кали. Тя изпищя, а Джаспър се хвърли, за да я заслони с тялото си.
Времето сякаш спря и без да мисля, забих кола си в корема на Деймън. Той изохка и падна назад, а от раната рукна кръв.
— Казах, моля те! — изсъсках тихо с глас, който само Деймън можеше да чуе. Кали се бе свила до платнището на входа, а очите й бяха широко отворени, докато ги местеше от мен към Деймън.
Деймън вдигна глава. Дишането му излизаше на накъсани хрипове, докато измъкваше кола от стомаха си. Тогава чух най-тихия, прегракнал шепот, въпреки виковете на Джаспър и дресьорите, които се спуснаха да оковат отново брат ми.
— Трябва да знаеш, че твоят ад тепърва започва, братко.
24
Хукнах към езерото. Звукът от забиването на кола в плътта на Деймън отекваше в съзнанието ми. Щом стигнах до брега, се втренчих в отражението си във водата. Лешниковите ми очи се взряха в мен, устните ми бяха стиснати в тънка линия. Сграбчих един камък и го запратих гневно в езерото. Вълните разпръснаха образа ми на хиляди късчета.
Част от мен искаше да скочи в езерото, да плува до другия му край и никога повече да не се върне обратно. Да върви по дяволите Деймън, щом толкова много копнееше за смъртта. Но без значение колко много исках той да умре, не бих могъл да го убия. Въпреки всичко, ние бяхме братя и аз исках — имах нужда — да направя всичко, което беше по силите ми, за да го спася. В крайна сметка кръвта вода не става. Засмях се горчиво, когато се замислих за по-дълбокия смисъл на метафората. Кръвта беше много по-непонятна, много по-разрушителна, много по-опустошителна от водата.
Отпуснах се върху мръсния пясък на брега на езерото, докато лъчите на ноемврийското слънце струяха върху мен. Не зная колко дълго съм стоял така, преди да доловя приглушените стъпки, от които земята под мен вибрираше.
Въздъхнах. Не зная какво се бях надявал да намеря идвайки при езерото, но моят покой и тишина бяха разрушени, когато Кали се отпусна до мен.
— Всичко наред ли е? — попита тя и хвърли един камък, който цопна във водата. Не извърна лице към мен.
— Аз само… би ли ме оставила сам? — промърморих. — Моля те.
— Не.
Надигнах се и я погледнах право в очите.
— Защо не?
Кали стисна устни. Челото й се бе сбърчило, сякаш обмисляше сложен проблем. Тогава, колебливо, протегна тънкото си кутре и го прокара по повърхността на пръстена ми с лапис лазули.
— Чудовището има същия пръстен — отрони тя.
Главата ми подскочи ужасено. Как можах да забравя за пръстените?